Пардос също беше горе, на своето скеле. Работеше по скиците, които му бе възложил Криспин, над двойния ред арки по източната страна на пространството под купола. Други двама майстори от гилдията, от екипа, който Криспин бе събрал, също бяха тук и се трудеха.
Артибасос сигурно също бе някъде наоколо, въпреки че неговият труд по същество бе приключил. Градежът на Храма на Валерий беше изпълнен. Всъщност бе готов за него: да приюти изгореното му тяло. Оставаше да се довършат само мозайките, олтарите — и гробницата за императора. След това щяха да влязат клириците, да окачат слънчевите дискове на подходящите места и да осветят храма.
Криспин се вгледа в това, което бе дошъл да сътвори, и му се стори, че по някакъв дълбок, напълно необясним начин гледката е достатъчна, за да го укрепи. Усети как изтляват образите от предния ден — Леканус Далейн в залостената къща, издъхващите на поляната мъже, Аликсана, как смъква наметалото си на брега, писъците по улиците и пожарите, Гизел Антска в носилката, блесналите й очи, докато прекосяваха нощната тъма, после стаята с пурпурните завеси и пана, където лежеше мъртвият Валерий — вихрушката от всички тези гледки бавно се стапяше, докато той се взираше нагоре към сътвореното и още несътвореното от ръцете му. Към върха на всичко, което можеше да постигне един смъртен грешник под властта на Джад.
Трябва да живееш, за да можеш да кажеш каквото и да било за живота, помисли си Криспин, но и трябва да се отдръпнеш, за да можеш да го кажеш. Едно скеле високо горе е толкова добро място за това, колкото и всяко друго. И по-добро от повечето.
Тръгна, обкръжен и облекчен от познатите звуци, замислен за момичетата си, връщаше си спомените за лицата им, които щеше да изобрази днес до Иландра и недалече от лежащата в тревата Линон.
Ала преди да стигне до стълбата, преди да започне да се изкачва към своето място над света, някой заговори иззад една от масивните колони.
Криспин се обърна бързо — позна гласа. И коленичи и наведе глава, докосна с чело съвършения мраморен под.
Така коленичи човек пред императори на Сарантион.
— Стани, художнико — каза Леонт с отривистия глас на войник. — Изглежда, ти дължим много за снощните услуги.
Криспин бавно стана и погледна мъжа пред себе си. Всички шумове в Храма бяха замрели. Всички ги наблюдаваха, вече бяха видели кой е тук. Леонт носеше ботуши и тъмнозелена туника, препасана с кожен колан. Наметалото му бе закопчано на рамото със златен орнамент, златен, но скромен. Още един човек, тръгнал по своята работа. Зад императора Криспин видя свещеник, май го познаваше, и секретар, когото познаваше много добре. Пертений беше с отекла и подута челюст. Очите му бяха леденостудени. Нищо изненадващо.
Беше му все едно.
Отвърна:
— Едва ли съм достоен за щедростта на ваше величество. Просто се опитах да помогна на своята кралица в желанието й да отдаде почит на покойния. Какво е произтекло от това няма нищо общо с мен, ваше величество. Би било самонадеяност да твърдя обратното.
Леонт поклати глава.
— Произтеклото нямаше да се случи без теб. Самонадеяност е да се твърди обратното. Винаги ли отричаш ролята си в събитията?
— Отричам да съм имал намерение да играя роля в… каквито и да било събития. Ако някои ме използват, то е цената, която трябва да заплатя, за да имам възможност да си върша работата. — Не му беше много ясно защо казва точно това.
Леонт го изгледа. Криспин помнеше друг един разговор с този мъж, сред парата в една баня преди половин година, и двамата голи, загърнати в чаршафи. „Всичко, което строим — дори Храмът на императора — е изложено на риск и трябва да го браним“. Същия ден един мъж бе дошъл, за да убие Криспин.
Императорът каза:
— А вярно ли бе това и вчера сутринта? Когато отидохте на острова?
Знаеха го. Разбира се. Едва ли щеше да остане в тайна. Аликсана го беше предупредила.
Криспин срещна синеокия му поглед.
— Съвсем същото е, ваше величество. Императрица Аликсана ме помоли да я придружа.
— Защо?
Не мислеше, че ще го накажат. Не можеше да е сигурен естествено, но не го мислеше. Отвърна:
— Тя пожела да ми покаже делфини в морето.
— Защо? — Строго и уверено. Криспин помнеше тази огромна самоувереност. Мъж, който никога не е получавал поражение на бойното поле, така казваха.