— Не знам, ваше величество. Случиха се други неща. Така и не ми беше обяснено.
Лъжа. Пред помазания от Джад император. Готов беше да излъже заради нея обаче. Делфините бяха ерес. Нямаше точно той да я предаде. Беше изчезнала. Нямаше да разполага с никаква власт дори да им се довереше и да се върнеше. Валерий беше мъртъв, можеше изобщо да не я видят повече. Но той нямаше, нямаше да я предаде. Дреболия всъщност, но в друго отношение — не. Човек живее със своите думи и дела.
— Какви други неща? Какво стана на острова?
На това можеше да отговори, макар да не разбираше защо все пак тя бе поискала да види Леканус Далейн и той, Криспин, да чуе как се преструва на неговата сестра.
— Видях… затворника там. Бяхме другаде на острова, когато той избяга.
— А след това?
— Както сигурно знаете, ваше величество, имаше опит за покушение над живота й. Той беше… отблъснат от екскубиторите. След това императрицата ни остави и отпътува за Сарантион сама.
— Защо?
Някои хора задаваха въпроси, макар да знаеха отговорите. Леонт, изглежда, бе от тях. Криспин отвърна:
— Опитаха се да я убият, ваше величество. Далейн беше избягал. Тя беше убедена, че е заговор за убийство.
Леонт кимна.
— Така беше, разбира се.
— Да, ваше величество.
— Заговорниците са наказани.
— Да, ваше величество.
Един от съучастниците, водачът им при това, бе съпругата на този мъж, колкото и златен да беше. Благодарение на нейния заговор сега той беше император на Сарантион. Стилиана. Дете, когато бе започнало всичко, изгарянето, породило изгаряне. Криспин беше спал с нея в една объркана, отчаяна тъма, толкова наскоро. „Помни тази стая. Каквото и да направя“. Думите отново изплуваха в ума му. Сигурно можеше да си спомни всяка нейна дума, ако се опита. Сега тя беше в друга тъма. Стига да беше жива. Не попита. Не посмя да допита.
Настъпи мълчание. Клирикът зад императора се покашля и Криспин изведнъж си го спомни: беше съветникът на Източния патриарх. Дребнав и досаден човек. Бяха се срещнали, когато Криспин представи за първи път рисунките си за купола.
— Моят секретар… се оплака от вас — каза императорът и хвърли бегъл поглед през рамо. С лека насмешка в гласа и едва доловима усмивка. Дребно неразбирателство между войничетата.
— Има повод — отвърна кротко Криспин. — Ударих го снощи. Недостойно от моя страна.
Това поне беше вярно. Можеше да го каже.
Леонт махна пренебрежително.
— Сигурен съм, че Пертений ще приеме извинението ти. Всички вчера бяхме под голямо напрежение. Аз… също го изпитах, длъжен съм да кажа. Ужасен ден и ужасна нощ. Император Валерий беше… беше ми като по-голям брат. — Погледна Криспин в очите.
— Да, ваше величество. — Криспин сведе глава.
Ново мълчание. Кратко.
— Кралица Гизел моли за вашето присъствие в двореца следобед — продължи официално Леонт. — Държи на брачната й церемония да присъства неин съотечественик, а предвид вашата роля — колкото и да я отричате — в снощните събития, вие естествено се оказвате най-подходящият свидетел от Батиара.
— За мен е висока чест — отвърна Криспин. Трябваше да е така, но дълбоко спотаеният, стягащ го отвътре гняв още не го напускаше. Не можеше точно да го определи и да го обясни, но беше там. Всичко се беше оплело така жестоко. — Още повече след като трижди въздигнатият император е дошъл лично да ми поднесе поканата.
Игра на арогантност. Гневът му го беше вкарвал в бели и преди.
Но Леонт се усмихна. С бляскавата си прочута усмивка.
— Чакат ме твърде много дела, за да дойда тук само заради това, художнико. Не. Исках да видя този Храм и купола му. Не бях влизал досега.
Малко хора бяха влизали, а и върховният стратег едва ли бе от онези, които държат да хвърлят поглед на архитектура или мозаична работа. Това бе мечтата на Валерий и на Артибасос — а след това бе станала и на Криспин.
Духовникът зад Леонт погледна нагоре. Императорът също.
Криспин каза:
— За мен ще е висока чест да ви разведа, ваше величество, макар че Артибасос — трябва да е тук някъде — ще е много по-добър водач.
— Не е нужно — отвърна Леонт. Отривисто, делово. — И сам мога да видя какво е направено дотук, а Пертений и Максимий са видели първоначалните скици, както разбирам.
Едва сега Криспин изпита смътна тръпка на страх. Постара се да го овладее.
— В такъв случай, щом ролята ми на водач не се налага, а съм поканен на тържество този следобед, бих ли могъл да помоля за височайшото ви позволение да си почна работата? Варовата подложка за днешния участък вече е положена. Ще засъхне, ако се забавя много.