Леонт извърна очи от купола. И Криспин видя как на лицето му, съвсем за кратко, пробяга някакво подобие на съчувствие.
Императорът каза:
— Не бих го направил. Не бих се качил горе на твое място, художнико.
Прости думи. Човек можеше дори да твърди, че са изречени добронамерено.
Възможно е светът, сетивното доказателство за съществуването му, звуците, миризмите, образите — да се отдръпнат, да заглъхнат, да се сведат, само до едно.
Всичко друго отпада. Отворът бе на лицето на Леонт.
— Защо така, ваше величество? — тихо попита Криспин.
Чу собствения си глас, леко накъсан. Но знаеше. Преди да му отвърнат още бе разбрал защо са дошли тези тримата, какво става — и заплака тихо в сърцето си, като за нова смърт.
„По-добра приятелка бях, отколкото разбираш. Казах ти да не се привързваш много към работата си на този купол“.
Стилиана. Беше му го казала. Още първия път, когато го чакаше в стаята му, а после — пак и пак, в онази нощ в спалнята й, преди две седмици. Предупреждение. Двойно. Нито го беше чул, нито се беше вслушал.
Но какво можеше да направи? Не можеше да се промени.
И тъй, Криспин, застанал под купола на Артибасос във Великия храм, чу как Леонт, император на Сарантион, наместник на Джад на земята и негов възлюблен, каза тихо:
— Храмът наистина трябва да бъде свят, но тези украси не са, родиецо. Не е редно благочестивият да изобразява или почита божии ликове, или да показва фигури на смъртни хора в свято място. — Глас спокоен, уверен, неумолим. — Те ще бъдат свалени, тук и навсякъде в земите, които управляваме.
Императорът помълча: висок и златен, красив като герой от легендите. Гласът му стана кротък, почти добродушен.
— Трудно е човек да види работата си провалена, сведена до нищо. Случвало ми се е неведнъж. Примирия и разни такива. Съжалявам, ако това е неприятно за теб.
Неприятно?
Неприятното е кола да изтрополи под спалнята ти много рано сутринта. Неприятното е вода в ботушите ти по зимни пътища, хрипливата кашлица в студен ден, зъл вятър, намерил пролука в стената; вкиснало вино, жилаво месо, досадна проповед в храм, проточена церемония в жарък летен ден.
Неприятното не беше чумата и погребването на деца, не беше сарантийският огън, нито Денят на мъртвите, нито зубирът, в Елшовия лес, изникнал от мъглата с кръв, капеща от рогата му, не беше… това. Не беше това.
Криспин вдигна очи нагоре, за да не гледа мъжете пред себе си. Видя Джад, видя Иландра, Сарантион зад тройната стена, падналия Родиас, леса, света, какъвто го знаеше и бе успял да възсъздаде. „Сега те ще бъдат свалени“.
Това не беше неприятно. Беше смърт.
Извърна отново очи към мъжете пред себе си. Погледът му трябваше да е бил ужасен, реши след време, защото дори свещеникът изглеждаше притеснен, а самодоволното доскоро изражение на Пертений бързо се промени. Самият Леонт побърза да добави:
— Трябва да разбереш, родиецо, че изобщо не си обвинен в неблагочестивост. Ще е несправедливо, а ние няма да сме несправедливи. Действал си в съгласие с вярата така, както тя бе разбирана… преди. Разбиранията може да се променят, но няма да съдим онези, които са действали с искрена вяра и… благочестивост…
И млъкна.
Беше му ужасно трудно да заговори. Опита се. Отвори уста, но още преди да е успял да каже нещо, се разнесе друг глас.
— Варвари ли сте вие? Съвсем ли сте полудели? Разбирате ли изобщо какво говорите? Може ли човек да е толкова тъп? Тъпоглав имбецил!
„Имбецил“. Някой често бе използвал тази дума. Но този път не беше откраднатата от алхимик птица-душа, обръщаща се към Криспин. Беше един дребничък, ужасно раздърпан и чорлав босоног архитект, изригнал от сенките, крещеше с пронизителния си кипнал от гняв глас, така, че се чуваше из целия Храм. И крещеше на императора на Сарантион.
— Артибасос, не! Спри! — изхриптя Криспин, намерил най-сетне глас. Щяха да убият дребосъка за това. Твърде много хора го бяха чули. Та това беше императорът!
— Няма да спра. Това е светотатство, злодеяние! Варвари правят това, не сарантийци! Ще унищожите тази красота, така ли? Ще оставите Храма гол?
— Нищо грешно не намираме в самата постройка — каза Леонт. Проявяваше истинско самообладание, осъзна Криспин, но прословутите му сини очи бяха станали като кремъци.
— Чудесно, че го казвате. — Артибасос не можеше да се овладее, ръцете му гребяха из въздуха като крила на мелница. — Имате ли си представа, можете ли изобщо да си представите какво е постигнал тук този човек? Нищо грешно? Нищо грешно?! Да ви кажа ли колко ужасен грях ще е, ако този купол и тези стени останат голи?