Императорът го изгледа отвисоко, все още успяваше да се владее.
— Не намекваме изобщо за това. Правилната доктрина допуска да бъдат украсени… със… все едно… с цветя, плодове, птици, животни дори.
— Аха! Имало решение! Разбира се! Мъдростта на императора е бездънна! — Архитектът беше побеснял от гняв.
— И това светилище, увенчано с величавата визия на божието творение, за да възхвали бога и да накара душата на посетителя да ликува, ще го превърнете в място, украсено със… зеленина и зайчета? В птичарник? В склад за плодове? В името на бога? Колко благочестиво, ваше величество!
— Обуздай си езика, човече! — сряза го клирикът.
Самият Леонт дълго не проговори. И под безмълвния му поглед дребният мъж най-сетне спря. Свирепо размахващите се ръце се отпуснаха. Но не наведе очи. Изпъна рамене, взрян в императора. Криспин затаи дъх.
— Би било най-добре, ако приятелите ви ви отстранят веднага от нас, архитекте — процеди през зъби Леонт, вече и той зачервен. — Имате разрешението ни да напуснете. Не желаем да започнем управлението си, като изглеждаме сурови спрямо изпълнилите дълга си, но това поведение пред особата на императора налага да бъдете жигосан или дори екзекутиран.
— Убийте ме тогава! Не искам да живея, за да видя как…
— Спри! — извика Криспин. Леонт можеше да го заповяда, знаеше го.
Огледа се в паника и с ужасно облекчение видя, че Варгос е слязъл от скелето. Кимна му припряно и едрият мъж бързо пристъпи напред. Поклони се. След това съвсем безизразно, без никакво предупреждение, просто вдигна от пода дребничкия архитект, метна го на рамо и го понесе, въпреки че той се мяташе отчаяно и сипеше люти ругатни, надалече в сумрака на огромния Храм.
Звукът се разнасяше изключително добре — сградата беше планирана съвършено. Дълго още чуваха клетвите и виковете на архитекта. После се отвори врата — и се затвори в сенките на някой далечен кът, и настъпи тишина. Всички стояха като замръзнали. Утринните лъчи падаха косо от високите прозорци.
Криспин отново си спомни онази среща в банята. Първия разговор с този човек, в гъстата пара. Трябваше да го е разбрал още тогава. Трябваше да е подготвен за това. Предупреден беше от Стилиана и дори от самия Леонт в онзи следобед, преди половин година: „Интересуват ме вашите възгледи за образите на бога“.
— Казах ви: за нещата, направени преди нашето време, няма да има последствия — заговори императорът. — Но има някои… пропуски в правата вяра, грешки в съблюдаването й. Образи на бога не трябва да се създават. Джад е неизразимо велик и мистичен, изцяло недостижим за нас. Да дръзне смъртен да изобрази бога зад слънцето е ерес. И да ликуват душите на смъртните в свято място е арогантна дързост. Винаги е било така, но… онези преди нас не го разбираха.
„Те ще бъдат свалени, тук и навсякъде в земите, които управляваме“.
— Вие… променяте вярата ни, ваше величество.
Макар и с усилие, оказа се възможно да го изрече.
— Грешка, художнико. Не променяме нищо. С мъдростта на Източния патриарх и напътствието на неговите съветници — очакваме, че и патриархът в Родиас ще се съгласи — ще възстановим правилния възглед и разбиране. Трябва да почитаме Джад, а не образ на бога. Иначе не сме с нищо по-добри от езичниците преди нас, с техните жертвени дарове на статуите в храмовете им.
— Никой… не почита този образ над нас, ваше величество. Образите просто ни напомнят за силата и величието божие.
— Искаш нас ли да учиш на въпросите на вярата, родиецо? — Този път беше тъмнобрадият свещеник. Помощникът на патриарха.
Безсмислени бяха всички тези думи. Човек можеше да спори с това толкова, колкото и да се бори срещу чумата. Беше окончателно. Сърцето можеше да плаче. Нищо не можеше да се направи.
Или почти нищо.
Марциниан често казваше, че винаги има някакъв избор. А тук, сега, Криспин можеше да се опита да направи поне едно нещо. Пое си дълбоко дъх, защото това щеше да е против всичко в нрава му: гордост и ярост, дълбокото чувство на човек, който е високо над всякакво унизително молене. Но залогът беше твърде голям.
Преглътна с мъка и заговори на Леонт, все едно клирика го нямаше:
— Ваше величество, вие бяхте така добър да кажете, че… ми дължите много… за някои услуги?
Леонт отвърна на погледа му. Червенината, избила на лицето му, спадаше.
— Да, казах.
— Тогава имам една молба, ваше величество.
Сърцето можеше да плаче. Задържа погледа си върху мъжа пред себе си. Боеше се, че ако извърне очи, ще се посрами — че ще се разплаче.