Леонт го гледаше спокойно. Човек, привикнал да се справя с молби. Вдигна ръка.
— Художнико, не ме моли това да бъде спасено… Невъзможно е.
Криспин кимна. Знаеше го. Знаеше го. Нямаше да погледне нагоре.
Поклати глава.
— Нещо… съвсем друго.
— Кажи тогава — отвърна императорът. — Всички оценяваме службата ти на нашия възлюблен предшественик и това, че я изпълни доблестно, според собственото си разбиране.
Според собственото си разбиране.
Криспин заговори бавно:
— Има един малък храм на Безсънните в Саврадия, на Имперския път. Недалече от Източния военен лагер. — Чуваше собствения си глас като отнякъде много далече. Грижливо, много грижливо не погледна нагоре.
— Знам го — отвърна Леонт. Все пак бе командвал армии там.
Криспин отново преглътна. Самообладание. Трябваше да запази самообладание.
— Малък храм е, обитават го свети и преблагочестиви хора. В него има… — Спря, за да си поеме дъх. — Има… една украса, на купола. Изображение на Джад, правено преди много време от предани на вярата майстори… както са го разбирали тогава… почти невъобразим.
— Мисля, че съм го виждал — намръщено отвърна Леонт.
— То… то се разсипва, ваше величество. Разпада се. Рони се. Били са надарени хора и неописуемо предани на вярата, но тяхното… разбиране за… техниката е било несъвършено.
— И?
— И аз… моята молба към вас, трижди въздигнати, е да се позволи този божи лик да се разпадне сам, когато му дойде времето. Да се позволи на святите хора, които живеят там в мир и поднасят всенощните си молитви заради всички нас, и на пътниците, да не бъдат принудени да виждат купола на този храм оголен.
Клирикът понечи да заговори, но Леонт вдигна ръка. Пертений от Евбулус не беше казал нищо през цялото време, осъзна Криспин. Всъщност той рядко говореше. Наблюдател, хронист на войни и строежи. Криспин знаеше какво още „хроникира“. Съжали, че не го беше ударил по-силно. Съжали, че не го беше убил всъщност.
— И това… изображение се разпада? — попита сдържано императорът.
— Късче по късче — отвърна Криспин. — Святите мъже го знаят. Това ги наскърбява, но го приемат като волята божия. Навярно… е така, ваше величество. — Сигурно щеше да се мрази, че каза последното, но искаше това да стане. Нужно му беше да стане. Не спомена за Пардос и зимата, прекарана в реставриране. Нищо в думите му не беше лъжа.
— Всъщност да — съгласи се императорът и кимна. — Волята на Джад. Знак за всички нас за добродетелта, която правим сега. — Обърна се към клирика и той също кимна смирено.
Криспин наведе очи към пода. Зачака.
— Това ли е молбата ти към нас?
— Да, ваше величество.
— Да бъде, тогава. — Войнишки глас, отривист и властен. — Пертений, погрижи се да се изготвят съответните документи. Един да се връчи с личния ни печат на тамошните духовници, да съхранят притежанието си. Ще се позволи украсата в онзи храм да падне сама, като свят знак за греховността на такива неща. А ти ще го запишеш в своята хроника за управлението ни.
Криспин вдигна очи.
Гледаше императора на Сарантион, златен и величествен — точно както на запад изобразяваха бога на слънцето, — но виждаше всъщност образа на Джад в онзи малък крайпътен храм сред горската пустош, мрачния бог, страдащ и изтерзан в страховитата битка да защити чедата си.
— Благодаря, ваше величество — промълви той.
И най-сетне погледна нагоре. Въпреки всичко. Не можа да се сдържи. Смърт. Нова смърт. Беше го предупредила. Стилиана. Погледна, но не заплака. Плакал беше за Иландра. За дъщерите.
И докато мислеше за всичко това, осъзна, че му остава да направи само едно малко, последно нещо — ужасно малко, жест, нищо повече.
Покашля се. И попита:
— Имам ли разрешението ви да се оттегля, ваше величество?
Леонт кимна.
— Имаш го. Разбираш, че сме много благоразположени към теб, нали, Гай Крисп?
Пълното му име при това! Криспин кимна.
— За мен е чест, ваше величество. — Поклони се изискано.
А после се обърна и закрачи към скелето, то не беше далече.
— Какво правиш? — Беше Пертений.
Криспин не се обърна. Отвърна само:
— Имам работа. Горе.
Дъщерите му. Днешната задача. Спомен, занаят и светлина.
— Та нали ще го изчегъртат! — изломоти изумено и неразбиращо секретарят.
Този път Криспин се обърна, погледна през рамо. Тримата стояха и го зяпаха, както и всички други в Храма;
— Да. Но ще трябва да го направят. Да го изчегъртат. А аз ще направя каквото трябва в това свято място. Други пък ще трябва да получат заповеди да го унищожат. Както варварите унищожиха Родиас… след като не можа да се защити сам.