„Поне е останал в леглото“, кисело му измърмори Асторгус в отговор, по-скоро на себе си. Наистина бе имало сведения за нощни дейности, несъвместими с болничния режим.
За Рустем, все още завладян от смущаващата напрегнатост от последните няколко дни и от пристигането на семейството му, ставаше все по-трудно да изрази полагащото се възмущение и да наложи авторитет. Наред с всичко друго съзнаваше ясно, че ако напусне тази охранявана палата с жените и децата си, всички ще са изложени на огромен риск от убийство по улиците. След вестта за пограничното нападение на север и последвалото заминаване на сарантийската армия — водена лично от императора, басанидите в Сарантион бяха в опасност и вече бяха ставали убийства. Собственото му решение да не се връща в отечеството се подсилваше от болезненото разбиране, че Царят на царете е заповядал нападението с пълното съзнание, че това ще донесе последствия за поданиците му, пребиваващи на запад. Включително за човека, който бе спасил живота му.
Рустем дължеше много на Синята фракция и го знаеше.
Не че не беше се отплатил щедро. Лекуваше ранените в метежа, грижеше се за тях и нощем, когато го събудеха по необходимост. Страдаше от недоспиване, но знаеше, че все ще може да издържи още малко.
Особено го радваше възстановяването на младежа от кухнята. В началото той имаше тежки признаци на инфекция и Рустем прекара цяла нощ буден край леглото му, когато раната промени цвета си и треската се усили. Майсторът готвач Струмозус влиза и излиза няколко пъти, а другият готвач, Расик, дори си постла на пода в коридора. А после, в средата на кризисната за ранения нощ, дойде Шаски. Станал бе от леглото си, без някоя от майките му да разбере, и беше дошъл бос, за да донесе на баща си нещо за пиене посред нощ, разбрал някак къде е Рустем. Някак. Рустем взе чашата онемял, а после погали нежно детето по главата и му каза да се върне в стаята си и че всичко ще е наред.
Шаски си отиде сънен, без да каже нищо, а всички наоколо го гледаха смаяно. Рустем си помисли, че ще трябва да свикне с такива изражения.
Призори треската на Кирос отмина и през следващите дни раната зарастваше нормално. Най-големият риск бе, че оня идиот Амплиарус можеше да се вмъкне в стаята незабелязано и да приложи безумното си лечение с кръвопускане на и без това изгубил много кръв човек.
Рустем се зарадва неописуемо (макар и да се постара да го прикрие), когато Кирос се свести малко преди съмване. Приятелят му Расик седеше до леглото и когато болният отвори очи, извика така, че другите бързо нахълтаха в стаята. Рустем най-строго им заповяда да излязат.
Расик, явно приел, че заповедта се отнася за всички други, но не и за него, остана и продължи да описва на Кирос какво е казал за него Струмозус пред портите, когато бяха помислили, че е умрял. Струмозус отвори вратата по средата на разказа и спря на прага.
— Лъже, както винаги — безцеремонно заяви дребничкият готвач и влезе, а Расик май се уплаши, но после се ухили. — Както лъже за момичетата. Колко жалко, че не се държите здраво за света, какъвто го е създал Джад, а не какъвто е в сънищата ви. Кирос може да има някакво извинение с разните там цярове, които му тика нашият басанид в гърлото, но ти, Расик, нямаш никакво оправдание. Гений? Това хлапе? Мое завещание? Обиден съм дори от мисълта за това! Виждаш ли във всичко това поне капка смисъл, Кирос?
Сакатото момче, пребледняло, но явно с вече избистрен ум, поклати немощно глава на възглавницата, но се усмихваше, а след това и Струмозус се усмихна.
— Как пък не! — продължи дребничкият готвач. — Що за тъпотия?! Ако оставя някакво завещание, то почти със сигурност ще е рибеният ми сос.
— Разбира се, че ще е сосът — прошепна Кирос. Още се усмихваше. Расик също, оголил кривите си зъби. Струмозус и той.
— Почини си сега, момче — каза готвачът. — Всички ще сме тук, когато се събудиш. Расик, хайде, ти също. Върви си лягай. Утре ще работиш тройна смяна.
Има моменти, мислеше си Рустем, когато професията ти носи голяма отплата.
Но имаше и моменти, в които му се струваше, че да върви срещу бясна пясъчна буря ще е по-малка борба.