Скорций можеше да го накара да се чувства така. Както в момента например. Рустем влезе в стаята му, за да смени превръзката (вече веднъж на три дни), и завари четирима колесничари, седящи и стоящи около леглото, и не една, не две, а три танцьорки в добавка, като една от тях — облечена по напълно неуместен начин — даваше представление изобщо непреценено тъй, че да помогне за възстановяването на пациент, който трябва да е в състояние на безметежно спокойствие и невъзбуденост.
И имаше вино. И, забеляза с леко закъснение Рустем в препълнената стая, синът му Шаски също беше тук, седнал в скута на четвърта танцьорка в ъгъла. И гледаше всичко това и се смееше.
— Здрасти, тате! — подвикна синът му най-невъзмутимо, щом Рустем спря на прага смразен и обхвана с гневен поглед сцената.
— О, боже! Той е ядосан. Всички вън! — каза Скорций от леглото си. Чашата си с вино връчи на една от жените.
— Вземи я. Някой да отведе момчето при майка му. Не си забравяй дрехите, Талейра. Докторът се труди много за всички нас и не искаме да го глобяват несправедливо. Искаме да е добре, нали?
Последва смях и пърхане из стаята. Ужасен пациент, във всяко отношение. Но Рустем бе видял какво беше направил на Хиподрума в началото на предната седмица и разбираше по-добре от всеки друг каква воля му е била нужна, и беше невъзможно да отрече възхищението, което изпита. Не искаше да го отрече всъщност.
Освен това хората излизаха.
— Шайрин, ти остани, ако обичаш. Имам един-два въпроса. Докторе, нищо против да остане една приятелка, нали? Това посещение е голяма чест за мен, а досега така и нямах възможност да поговоря с нея насаме. Вярвам, че сте я срещали. Това е Шайрин от Зелените. Майсторът на мозайки не ви ли доведе на сватбеното празненство в дома й?
— Първият ми ден тук, да — отвърна Рустем. Поклони се вежливо на тъмнокосата жена, крехка и забележително привлекателна. Ароматът й беше доста смущаващ. Стаята се опразни; един от мъжете изнесе Шаски на конче. Танцьорката стана да го поздрави. Усмихна се.
— Помня ви много добре, докторе. Ваш слуга беше убит от някой от младите Зелени.
Рустем кимна.
— Да. При толкова много смърт оттогава, изненадвам се, че го помните.
Тя сви рамене.
— Беше замесен синът на Боносус. Не е дреболия.
Рустем кимна повторно и отиде при пациента си. Жената седна кротко в ъгъла. Скорций вече беше дръпнал завивката си настрана и бе оголил мускулестото си овързано с бинтове тяло.
— Ммм, колко възбуждащо — обади се Шайрин и се ококори престорено.
Рустем изсумтя, неволно развеселен. После насочи вниманието си към работата си, заотлепва внимателно превръзките, за да огледа раната. Скорций лежеше на дясната си страна, с лице към жената. Шайрин стана да погледне потъмнялата зачервена кожа около двойната фрактура и дълбоката рана от ножа.
Рустем я почисти и я намаза с мехлема. Дренаж вече не беше необходим. Предизвикателството си оставаше както и преди: да зарастат счупени кости и пробивна рана на едно и също място. Остана доволен от това, което видя, но и насън нямаше да му мине през ума да позволи Скорций да го разбере. Само един намек, че докторът е доволен, и колесничарят несъмнено щеше да излезе пак на пистата или да тръгне по нощните улици от една спалня към друга.
Казали му бяха за едно такова нощно похождение.
— Каза, че имаш въпроси — обади се Шайрин. — Или докторът…
— Докторът е дискретен като отшелник на стълп. Нямам тайни от него.
— Освен когато си намислил да напуснеш болничната стая без мое разрешение — измърмори Рустем.
— Е, да, така беше. Но пък вие знаете всичко. Доколкото помня… дори бяхте под трибуните малко преди надбягването.
Тонът му се бе променил. Рустем го долови. Спомни си набързо последователността. Тенаида с ножа, Зеленият колесничар, появил се тъкмо навреме.
— О? Какво стана под трибуните? — Шайрин примига. — Трябва да ми кажеш!
— Кресценс заяви вечната си и предана любов към мен, а след това за малко да ме прати в гроба с лакът в ребрата, като му казах, че предпочитам теб. Не си ли чула още?
Тя се засмя.
— Не. Хайде де, какво стана?
— Разни неща. — Колесничарят се поколеба. Рустем усети учестения му пулс. Замълча си. — Кажи ми — продължи Скорций, — Клеандър Боносус още ли си има неприятности с баща си? Знаеш ли? — Шайрин примига. Явно не беше очаквала точно този въпрос. — Той ми направи огромна услуга, когато бях ранен — добави Скорций. — Заведе ме при доктора.
Ловък беше. Рустем разбра, че не точно на този въпрос търси отговор. А след като и той беше тогава под трибуните на Хиподрума, се досещаше какъв може да е същинският въпрос. И още нещо му хрумна, със закъснение.