Скорций безспорно беше умен. И също така — явно в неведение за нещо. Самият Рустем със сигурност не го беше споменавал — и явно никой друг също. Можеше да е една от клюките в града или да е забравено при тези големи вълнения, но не беше стигнало до тази стая.
Зелената танцьорка отвърна:
— Момчето ли? Всъщност не знам. Мисля, че всичко се е променило след онова, което стана.
Сърцето на Скорций изтупа. Рустем го усети и трепна. Прав беше значи.
— Какво е станало? — попита колесничарят.
И тя му каза.
По-късно, когато Рустем си помисли за това, отново бе впечатлен от силата на волята на ранения. Продължи да говори, изрази обичайното учтиво съжаление при вестта за ненавременната и самопричинена смърт на младата съпруга на Боносус. Но ръцете на Рустем бяха на тялото му и въздействието на думите на Шайрин не можеше да му убегне. Затаеният дъх, отмереното, внимателно вдишване след това, неволното трепване, учестеният пулс.
Обзет от жал, Рустем довърши смяната на превръзката по-бързо от обичайното (можеше да я повтори по-късно) и се пресегна за подноса с лекарствата до леглото.
— Сега се налага да ви дам нещо за заспиване, както обикновено — излъга той. — Няма да можете да забавлявате дамата по подобаващ начин.
Шайрин от Зелените — явно не разбираше, че току-що се е случило нещо нередно — пое репликата като актриса и стана да си тръгне. Спря до леглото, наведе се и целуна болния по челото.
— Той никога не ни забавлява по подобаващ начин, докторе. — Изправи се и се усмихна. — Ще се върна, скъпи. Почини си, за да си готов за мен.
Обърна се и излезе.
Рустем погледна пациента си и мълчаливо отсипа две пълни дози успокоително.
Скорций го гледаше. Очите му бяха помръкнали, лицето — пребледняло. Прие безропотно двете дози.
— Благодаря ви.
Рустем кимна и каза:
— Съжалявам.
Скорций извърна лице към стената.
Рустем взе тояжката си, излезе и затвори тихо вратата. Трябваше да го остави сам.
Имаше си предположения, но ги потисна. Каквото и да беше казал мъжът в леглото за всезнанието му, не беше истина. Не биваше да е истина.
Докато вървеше по коридора, му хрумна, че наистина трябва да стегне Шаски. Изобщо не беше редно едно дете, синът на доктора при това, да съучастничи в нарушения в болнични стаи.
Трябваше да поговори за това с Катюн, наред с други неща. Време беше за обяд, но реши първо да потърси Шаски в съседната сграда. Момчето често се навърташе там, при ранените.
Сега го нямаше. Но завари там друг човек. Позна веднага родийския майстор — не младия, който бе спасил живота му, а другия, по-възрастния, който ги беше облякъл в бяло и ги заведе всички на сватбеното празненство.
Мъжът — името му беше Криспинус или нещо такова — не изглеждаше добре, но не по начин, който да предизвика съчувствието на Рустем. Мъже, които пият, докато не им призлее, особено толкова рано, трябва да винят единствено себе си за последствията.
— Добър ден, докторе — каза майсторът със съвсем ясен глас. Стана от масата, върху която бе седнал. Никакво видимо залитане. — Натрапвам ли се?
— Ни най-малко — отвърна Рустем. — С какво мога да…?
— Дойдох да навестя Скорций, но преди това искам да ми кажете как е.
Какво пък, съсипан от пиене или не, този човек поне знаеше как се говори с лекари. Рустем кимна делово.
— Жалко, че повечето посетители не са като вас. Имаше веселба с танцьорки и вино в стаята му, представете си!
Родиецът — Криспин се казваше, да — се усмихна за миг. Около очите му имаше бръчки от умора и лицето му беше болезнено бледо, което намекваше, че пие от доста време. Не се връзваше със спомена на Рустем за решителния мъж, когото бе срещнал в първия си ден тук, но пък той не беше негов пациент, така че го премълча.
— Че кой ще пие вино толкова рано? — каза кисело родиецът и се потърка по челото. — Танцьорки го забавляват? Съвсем в стила на Скорций. Изхвърлихте ли ги?
Рустем неволно се усмихна.
— Нима е в моя стил?
— Според това, което чух, да.
Още един умник, реши Рустем. Подпираше се с една ръка на масата.
— Току-що му дадох сънотворно, ще поспи доста. По-добре ще е да дойдете късно следобед.
— Така и ще направя. — Мъжът се оттласна от масата и залитна. На лицето му се изписа съжаление. — Простете. Отдал съм се на… скръб.
— Мога ли да помогна с нещо? — вежливо попита Рустем.
— Де да можехте, докторе. Не. Всъщност… аз заминавам. Вдругиден. Ще отплавам на запад.