— О! У дома? Няма ли повече работа за вас тук?
— Може да се каже и така — отвърна майсторът след кратка пауза.
— Е… лек път ви желая. — Почти не го познаваше. Родиецът кимна, мина покрай Рустем без клатушкане и излезе. Рустем се обърна да го последва. В коридора мъжът спря.
— Бяха ми дали името ви, знаете ли. Преди да тръгна насам. Съжалявам… така и нямах възможност да се опознаем.
— Дали са ви моето име? — повтори Рустем изумено. — Как така? Кой?
— Мм… един приятел. Твърде сложно е за обяснение. А… тук има нещо за вас, между другото. Донесоха го, докато чаках. При вратата. — Посочи към най-вътрешната стая, към нещо, увито в плат, поставено на масата за прегледи.
— Благодаря — каза Рустем.
Родиецът излезе. Слънчевата светлина щеше да е вредна за него точно сега. „Отдал съм се на скръб“. Не му беше пациент. Не можеше да се грижи за всички.
Беше интересен обаче. Още един чужденец, наблюдаващ сарантийците. Сигурно щеше да му хареса да го опознае по-добре. Заминавал си. Жалко. Странно, дали му били неговото име. Рустем влезе във вътрешната стая. На масичката до увития предмет видя бележка, с името му на нея.
Първо разви нещото на масата. А след това, съкрушен, седна на столчето и го зяпна.
Наоколо нямаше никого. Беше сам и гледаше.
По някое време се изправи и взе бележката. Имаше печат и той го счупи. Разгъна я и прочете, а после отново се смъкна на столчето.
„С благодарност, този пример за всички неща, които трябва да се огънат, за да не се прекършат“ — гласеше бележката.
Седя така много дълго, съзнаваше каква рядкост е, че сега е сам, колко рядко е имал тази тишина и спокойствие. Взираше се в златната роза на масата, дълга и крехка, досущ живо цвете, разгънати златни венчелистчета до последното, до най-горе напълно открехнати, рубини във всеки цвят.
И разбра, с онази плашеща, от друг свят идеща увереност, която Шаски май притежаваше, че никога вече няма да я види.
Розата взе със себе си (грижливо увита и скрита), когато със семейството си най-сетне отплава на дългия път на запад до една земя, където такива предмети на съвършен занаят и изкуство все още не бяха познати.
Беше място, където имаха нужда от вещи лекари, и можа бързо да се издигне в тамошното общество, което тепърва добиваше облик. Необичайните домашни порядки се приемаха търпеливо в тази далечна земя, но още в началото го посъветваха да си смени вярата. Направи го и прие бога на слънцето така, както почитаха Джад в Еспераня. Имаше отговорности все пак: две жени, две деца (после трето, а и четвърто, и двете момчета, скоро след като се устроиха), и четирима бивши войници от Изтока, които бяха променили живота си, за да дойдат с тях. Две от жените от домакинството им в Сарантион неочаквано също се бяха качили на кораба със семейството му. А си имаше и най-голямото дете, син, за когото щеше да е хубаво — всички го разбираха — да се вмества добре сред другите, за да не изпъква и странностите му да не го излагат на опасност.
Човек се огъва понякога, мислеше Рустем, за да не го прекършат ветровете на света, било пустинни, морски или по тези безкрайни сякаш хълмисти степи тук на запад.
Оказа се, че всичките му деца — и една от жените му — много обичат конете. Оказа се и че Винаш, който се ожени и си имаше свое семейство, но продължаваше да сплита съдбата си с тяхната, отбира от коне. Даже много. Оказа се добър в работата. Рустем също, за своя изненада. Дните му свършиха в охолство, повече коневъдец и чифликчия, отколкото лекар.
Розата даде на дъщеря си, когато тя се омъжи.
Бележката обаче запази за цял живот.
16
Знаеше, че последните му дни тук ще са трудни. Не беше проумял само колко трудни. От момента, в който слезе за втори път от купола късно през нощта, след като се върна от бракосъчетанието в двореца и работи на светлината на фенерите, за да довърши ликовете на дъщерите си, които щяха да бъдат натрошени и изчегъртани едва ли не веднага след като ги положеше, почти никога не беше оставал напълно трезвен.
Не беше очарован от образа си на човек, който пие до призляване, но като че ли не можеше и да направи кой знае какво.
Едно от най-тежко поносимите неща беше гневът на другите. Той го обкръжаваше. За самотник това беше трудно. Добронамерени, искрени приятели (имаше тук повече, отколкото си беше давал сметка) ругаеха новия император, черпеха го с вино в домовете си и по кръчми. Или късно нощем в кухнята на палатата на Сините, където Струмозус от Амория говореше с неприкрита ярост за варварството и присъствието му тук, в този цивилизован град.