Карулус, някога от Четвърти Тракезийски, след това за много кратко от Втори Калисийски, а от по-наскоро член на личната гвардия на върховния стратег, не беше в нито една от двете сили, нито сред тези, които яздеха или крачеха в поход по сушата, нито сред отплавалите.
Нещастен беше заради това. Крайно.
Новият император продължаваше да се придържа към твърдите си възгледи, граничещи почти с прословутата му ревностна благочестивост, за взимането на оженили се наскоро мъже на война, ако има алтернатива. При толкова голяма армия алтернатива имаше.
Бе имало смъртоносни чистки в редиците на екскубиторите след ролята, която някои от тях бяха изиграли в убийството. Доста невинни и способни мъже несъмнено се бяха оказали сред екзекутираните, но този риск трябваше да се приеме от една малка елитна група, след като абсолютната истина е недостижима. Най-малкото можеше да се каже, че не са успели да засекат предателството в редиците си и е трябвало да заплатят за това.
Същото предателство, разбира се, бе поставило новия император на трона, ала това — нямаше нужда човек дори да го изтъква — изобщо не беше важно.
На Карулус, който се оплакваше особено речовито, му се беше наложило да се задоволи с поредното преместване и повишение — назначиха го за един от тримата висши офицери непосредствено под новия архонт на екскубиторите. Този път издигането беше много съществено, дворцов пост, не просто военен.
— Имаш ли си изобщо представа — кипеше той една вечер, след като бе изкарал целия ден в Имперския прецинкт в поглъщане на информация, — колко пъти трябва да се преоблича човек на ден на този пост? Колко често, всеки ден? Колко церемонии се очаква от мен да науча? Случайно да искаш да знаеш как трябва да се облечеш, ако трябва да придружиш шибаните посланици на шибаните карчити? Мога да ти кажа!
Каза го в подробности. Говоренето май му помагаше. Криспин пък откри, че е добре да можеш да мислиш за главоболията на други.
Всяка вечер завършваха в Спината, с Пардос и Варгос за компания, с разни други, които влизаха и излизаха от ограденото им с параван кътче. Вече го смятаха за своето кътче. Карулус беше добре известен и всички го харесваха, Криспин, изглежда, също си беше спечелил известна популярност. Освен това се беше разчуло, че си тръгва. Разни хора непрекъснато се отбиваха.
Пардос го изненада. Беше решил да остане в Сарантион, да продължи да работи тук въпреки промените във въпросите на вярата. След време Криспин щеше да разбере колко погрешно е оценил бившия си чирак. Изглежда, Пардос, все още неоперен член на гилдията, разбира се, също изпитваше известни притеснения при работата си с определени образи.
Според Пардос промяната за него започнала, докато реставрирал онова изображение на Джад в Саврадия. Конфликт между благочестивост и изкуство, така беше казал с леко заекване, осъзнаване на собственото ти нищожество.
— Всички сме нищожни — възрази Криспин и удари с юмрук по масата. — В това отчасти е цялата работа!
Но не задълба, като видя явното отчаяние, изписано на лицето на Пардос. Каква полза имаше да го отчайва? Може ли човек изобщо да промени нечии възгледи за вярата, дори човекът да ти е приятел?
Колкото и да беше отчаян заради това, което щеше да сполети работата на купола (къртене, блъскане с чукове, чегъртане, натрошени падащи тесери), Пардос можеше да прави и светски неща, да си изкарва тук хляба със сцени в държавни сгради или с частни поръчки за знатни дворцови особи, богати търговци и гилдии, които можеха да си позволят мозайки. Можеше дори за фракциите да работи: изображения на победители по стените на Хиподрума и по таваните на палатите. Новите доктрини забраняваха изобразяването на хора само в святите места. А на заможните граждани един майстор на мозайки все пак можеше да предложи морски пейзажи, ловни сцени, шарки за под и стени.
— Голи жени и играчките им в курвенски домове? — попита с кикот Карулус, което накара младия Пардос да се изчерви, а Варгос да се намръщи. Но войникът само се опитваше да им оправи настроението.
Варгос, от своя страна, тутакси бе предложил да замине на запад с Криспин. Трудност, с която трябваше да се оправи някак.
На следващата вечер, почти трезвен, Криспин излезе да се поразходи с него из града. Намериха един хан близо до тройните стени, далече от всеки, който можеше да ги познава, и си поговориха насаме.
Накрая Криспин успя да го разубеди, не без усилие и не без съжаление. Варгос спокойно можеше да си устрои живота тук. Можеше да стане нещо повече от прост помагач — да почиракува на Пардос, който с охота щеше да го вземе. Варгос харесваше Града много повече, отколкото бе очаквал, и Криспин успя да го накара да си признае. Нямаше да е първият иниций, който да принуди Имперския град да го приеме гостоприемно и да му предложи приличен живот.