Криспин пък му призна, че засега няма представа къде точно ще иде, като се върне в родината си. Трудно му беше вече да си представи, че ще прави риби, водорасли и потънали кораби на стената на някоя лятна вила в Баяна или Миласия. Не знаеше дори дали ще се задържи у дома. Не можеше да поеме бремето с живота на Варгос или да го кара да върви с него навсякъде, където го поведе несигурният му път. Това всъщност не беше приятелство. Беше нещо друго, а тук Варгос беше свободен човек. Независим свободен човек.
Варгос почти нищо не каза, не си падаше по споровете и определено не беше от хората, които ще се натрапят някъде или на някого. Докато Криспин му говореше, изражението му не разкри много, но тази вечер все пак бе тежка и за двамата. Нещо се беше случило на пътя и ги беше свързало. Връзките можеше да се разкъсат, но си имаше цена.
Твърде изкусително беше за Криспин да го покани да дойде с него на запад. Несигурността за бъдещето щеше донякъде да се уравновеси от това, че е с него. Едрият нашарен с белези слуга, когото бе наел в западните краища на Саврадия, за да го доведе по Имперския път, се бе превърнал в човек, чието присъствие придаваше известна стабилност на света.
Такова нещо може да се случи, когато влезеш с някого в Елшовия лес и излезеш оттам. Изобщо не споменаха за онзи ден, но той беше в основата на всичко, което си казаха, и в тъгата от раздялата.
Едва в края Варгос каза нещо, което за малко го извади на повърхността.
— По море ли тръгваш? — попита, докато плащаха сметката. — Не обратно по пътя?
— Ще ме е страх — отвърна Криспин.
— Карулус може да ти даде охрана.
— Не и срещу онова, което ме плаши.
А Варгос кимна мълчаливо.
— На нас ни… позволиха да излезем — промърмори Криспин, спомнил си мъглата в Деня на мъртвите, Линон на тъмната мокра трева. — Човек не го проверява, като се връща.
Варгос отново кимна. Тръгнаха през града да се приберат.
След няколко дни само дето не изнесоха Карулус от Спината. Беше затънал в такъв въртоп от чувства, че изглеждаше почти комично: женитбата му, стремглавото му издигане, което в същото време означаваше, че ще изтърве една славна война, радостта му от това, което беше станало с любимия му Леонт, срещу това, което бе сполетяло скъпия на сърцето му приятел и съзнаването, че с всеки отминал ден датата на заминаването на Криспин бързо наближава.
Та докато пиеха, той говори дори повече от обичайното. Другите изпаднаха почти в благоговение пред словоохотливостта му: порой от истории, шеги и остроумия, случки, преживени на бойното поле, етап по етап спомени за състезания отпреди години. Късно вечерта се разплака, стисна силно Криспин в прегръдката си и го зацелува по бузите. Поведоха го по улиците към дома му. Малко преди да стигнат, Карулус вече пееше победната песен на Зелените.
Кася явно го чу. Отвори вратата сама, по нощен халат и със свещ в ръката. Той отдаде чест на жена си и пое с клатушкане и с Варгос и Пардос нагоре по стълбището, без да спре да пее.
Криспин остана сам с Кася при вратата. Тя му махна с ръка и влязоха в предната стая. Мълчаха и двамата. Криспин клекна до огнището и зарови жарта с железния ръжен. След малко другите двама слязоха.
— Ще се оправи — увери ги Варгос.
— Знам — каза Кася. — Благодаря ви.
Последва кратко мълчание.
— Ще изчакаме на улицата — каза Пардос.
Излязоха. Криспин се изправи.
— Кога тръгваш? — попита Кася. Изглеждаше чудесно.
Малко понаедряла — и беше изгубила онзи наранен поглед, който помнеше в очите й. „Утре те ще ме убият“. Първите думи, които му беше казала.
— След три дни — отвърна той. — Явно някой е споменал, че търся кораб, разчуло се е, и сенатор Боносус бе така добър да ме уведоми, че могат да ме вземат на един негов търговски съд за Мегарион. Наистина любезно от негова страна. Е, няма да е бърз, но все ще ме откара. След това е по-лесно да се прекоси заливът по това време от Мегарион до Миласия. Кораби пътуват напред-назад непрекъснато. А мога и пеш, разбира се. Нагоре покрай залива, после надолу. До Варена.
Тя се усмихна.
— Дрънкаш като мъжа ми. Цял куп думи за един прост въпрос.
Криспин се засмя. Замълчаха.
— Отвън те чакат — каза тя.
Той кимна. Буца някаква бе заседнала изведнъж в гърлото му. Нея също нямаше да види никога вече.
Тя го изпрати до входната врата. Спряха.