Кася хвана лицето му, повдигна се леко на пръсти и го целуна по устните. Беше мека, уханна и топла.
— Благодаря ти за живота ми — каза му.
Той се окашля. Главата му беше така замаяна, че не можеше да намери думи. От многото вино сигурно. Колко смешно: порой от думи и няма думи. Тя отвори вратата. Той залитна на прага — и навън, под звездите.
— Прав си, че си тръгваш — промълви Кася. Опря ръка на гърдите му и леко го бутна. — Иди си у дома и имай деца, скъпи мой.
А после затвори вратата, преди той да успее да каже каквото и да било в отговор на нещо толкова смайващо.
Наистина беше смайващо. Познаваше хора на този свят, които можеха — и щяха — да му кажат точно това.
Един човек поне.
— Да се поразходим малко — каза Криспин на другите двама.
Двамата бяха мълчаливи, съвсем ненатрапчиви. Оставиха го насаме с мислите му, не споделиха своите, докато крачеха по улици и през площади; присъствието им му носеше сигурност и близост. Стражите на градския префект се мяркаха тук-там, кръчмите и каупоните бяха отворени отново, въпреки че Градът все още официално беше в траур. Това означаваше, че театрите ще са затворени и колесниците няма да препускат, но Сарантион вече бе оживял наново в пролетния мрак с миризми, звуци и движения в и извън петната светлина от фенери и факли.
Две жени им подвикнаха от някакъв вход. Криспин зърна за миг примигнало пламъче от една странична уличка, от онези, с които бе започнал да свиква, онези, дето се появяваха от само себе си и изчезваха, щом ги зърнеш. Онези от полусвета.
Поведе ги надолу към пристанището, Военната флота беше отплавала, останал бе само обичайният граждански флот, търговски съдове и рибарски лодки. Бедняшки квартал, пълен с грубияни и побойници. Всички крайбрежни квартали бяха такива. Варгос и Пардос — крачеха малко зад него — го настигнаха. Едва ли някой щеше да притесни трима едри мъже, дори тук.
Умът му вече почти се беше избистрил. Криспин взе решение и щеше да го спази: щеше да стане на сутринта, да закуси без вино, да се разходи до баните, да се обръсне там (вече му бе навик, щеше да го прекрати по море).
Толкова много сбогувания, мислеше си. Думите на Кася още бяха в ума му, докато вървеше покрай пристанището с двамата си приятели в нощта. Някои сбогувания не бяха станали както трябва, някои нямаше да станат.
„Всичко ще се свали“.
Усети се, че непрекъснато поглежда към входовете и страничните улички. Когато жените му подвикнаха — предлагаха се с обещание за наслада и забрава, той се обърна и ги погледна, после продължи.
Стигнаха до водата. Спряха, заслушаха се в скърцането на корабите и плясъка на вълните по гредите на кейовете. Поклащаха се мачти, луните сякаш се полюшваха от едната им страна и от другата. Там някъде имаше острови, помисли Криспин, загледан над морето, острови с каменисти брегове, обагрени в сребристо и синьо от лунната светлина.
Обърна се. Тръгнаха обратно по уличките. Спътниците му предлагаха мълчанието си като щедър дар. Той си тръгваше. Сарантион си тръгваше от него.
Две жени минаха покрай тях. Едната спря и им подвикна. Криспин също спря, погледна я, обърна се и продължи.
Знаеше, че тя може да променя гласа си, да говори като съвсем друга. Сигурно и да изглежда като съвсем друга. Изкуството на сцената. Стига да беше жива. Най-сетне си призна, че си въобразява. Че си представя как като върви в нощния мрак, ако го види, тя може да му извика, да му каже сбогом.
Време беше да си ляга. Прибраха се. Съненият слуга им отвори. Той пожела лека нощ на двамата. Качи се в стаята си. И видя Шайрин.
„Някои сбогувания не станаха както трябва“.
Затвори вратата. Тя седеше на леглото, кръстосала крака. Образи, будещи други. Без кама този път. Друга жена.
Каза му:
— Много е късно. Трезвен ли си?
— Относително — отвърна той. — Направихме дълга разходка.
— Карулус?
Той поклати глава.
— Почти го носихме до тях да го оставим на Кася.
Тя се усмихна.
— Не знае за какво да празнува и за какво да скърби.
— Така излиза. Ти как влезе?
Тя повдигна вежди.
— Носилката ми ме чака на улицата. Не я ли видя? Как влязох? Почуках на вратата. Един от слугите ти отвори. Казах, че още не сме се сбогували и че ще те изчакам да се върнеш. Пуснаха ме. — Посочи чашата вино до лакътя си. — Бяха вежливи. Как влизат повечето ти гости? Какво си помисли? Че съм се покатерила през някой прозорец, за да те съблазня, докато спиш?
— Не съм чак такъв късметлия — промърмори той и придърпа стола до прозореца. Имаше нужда да седне.
Тя сбърчи нос.
— Мъжете са по-добри будни, поне в повечето случаи. Макар че мога да кажа и обратното. За някои от тези, които ми пращат подаръци.