Заговори предпазливо:
— Не… продавай къщата засега. Навярно ще ти се наложи да… навестиш имота си в западната провинция. Ако стане провинция.
— Ще стане. Императрица Гизел знае какво иска и как да го получи.
И той смяташе така всъщност. Премълча го. Не императрицата беше проблемът в момента обаче. Усети, че сърцето му се е разбързало.
— Може дори да… вложиш средства там, според това как ще се развият събитията. Марциниан е опитен в такива неща, ако ти потрябва съвет.
Тя се усмихна.
— Според това как ще се развият събитията?
— Имам предвид Гизел.
— Да, Гизел — повтори тя тихо. И отново зачака.
Той си пое дъх. Грешка навярно: не можеше да се избяга от уханието й.
— Шайрин, няма начин да напуснеш Сарантион и ти го знаеш.
— Да? — окуражи го тя.
— Но нека да си ида у дома и да видя какво ще… мм, нека да… О, добре, ако все пак се омъжиш, по свой избор, ще съм… кълна се в Джад, Шайрин, какво искаш да ти кажа?
Тогава тя стана. Усмихна се. Почувства се безпомощен пред всичките пластове смисъл в тази усмивка.
— Току-що го направи — промълви тя. Наведе се, преди да е успял да стане, и го целуна по бузата. — Довиждане, Криспин. Леко и безопасно пътуване. Очаквам да ми пишеш скоро. За имоти може би? Такива неща.
Такива неща.
Той стана. Покашля се. Жена, желана като лунна светлина, когато нощта е така тъмна.
— Хм, целуна ме по-хубаво, когато се срещнахме първия път.
— Знам — мило отвърна тя. — Може да е било грешка.
И се усмихна отново, тръгна към вратата, отвори я и излезе. Той остана като пуснал корени на мястото си.
„Легни си — каза Данис. — Слугите ще ни пуснат. Лек път, казва да ти предам“.
„Благодаря“, отвърна й той, но си спомни, че не можеха да разбират мислите му. Изведнъж съжали, че и той самият не може.
Не си легна. Щеше да е безсмислено. Дълго остана буден, седнал на стола до прозореца. Видя чашата й с вино и бутилката на подноса, но не ги взе, не пи. Дал си беше обещание да не пие по-рано на улицата.
На заранта беше благодарен, че умът му е бистър. Слезе долу и намери едно почти очаквано съобщение, донесено на разсъмване. Закуси, отиде до близкия параклис с Варгос и Пардос, после до баните, обръснаха го, направи няколко посещения в палатата на Сините и другаде. Докато денят изтичаше, усещаше непрекъснато хода на слънцето високо горе. Този ден, тази нощ, още един. И край.
„Някои още не взети сбогом“. Още едно сбогом по залез.
В двореца.
* * *
— Мислех си за една торба с брашно — каза императрицата на Сарантион. — В името на хубавия спомен.
— Благодарен съм, че е останало само като мисъл, ваше величество.
Гизел се усмихна и стана иззад писалището, където отваряше с малък нож запечатана кореспонденция и донесения. Леонт беше на североизток, но империята трябваше да се управлява, да се води по пътя на промените. Тя и Гесий щяха да го правят сега, помисли той.
Тя мина през стаята и седна на друг стол. Продължаваше да държи малкия нож за писма. Имаше дръжка от слонова кост, изваяна с формата на лице. Забеляза погледа му. Усмихна се.
— Даде ми го баща ми, когато бях малка. Всъщност лицето е неговото. Разглобява се, ако завъртиш дръжката. — Направи го. Държеше слоновата кост в едната си ръка, а останалото изведнъж без дръжка острие — в другата. — Носих го до тялото си, когато се качих на кораба, за да дойда тук, скрила го бях, когато слязохме.
Той я изгледа въпросително.
— Не знаех какво смятат да правят с мен. Понякога, в самия… край, единственото, което е във властта ни, е да изберем как да свършим.
Криспин се покашля, огледа стаята. Бяха почти сами, само с една слугиня тук, в Траверситския палат, в покоите на Гизел, доскоро — на Аликсана. Още не беше имала време да направи промени. Други приоритети. Забеляза, че розата я няма.
Аликсана бе искала делфини тук. Завела го беше да ги види в проливите.
Канцеларът Гесий, усмихнат и благонамерен, го бе чакал, за да го придружи лично до Гизел, когато Криспин се представи при Бронзовите порти. След това се оттегли. Никакъв скрит смисъл нямаше в тази вечерна покана, прецени Криспин. В Имперския прецинкт работеха до късно, особено във военно време и с вече разгръщащата се дипломатическа кампания за Батиара. Поканили го бяха да се види с императрицата, когато за нея бе възможно да му задели малко време след дългия и претрупан ден. Сънародник, тръгващ си за дома, да се сбогува с него. Никаква тайнственост нямаше този път, никакво отвличане в тъмното, никакво лично послание, което може да го убие, ако бъде разкрито.