Отвърна:
— Това е просто занаят и е недостойно за вас, ваше величество.
Тя се огледа, без да отвърне веднага.
— Не, не е. — Посочи купола на Артибасос, с първите редове от необятната мозайка на Криспин по него. — Това тук не е недостойно за никого. Е, доволен ли си, че дойде, Гай Крисп? Не искаше да идваш, както помня.
А в отговор на този пряк въпрос Криспин наведе глава и за първи път го призна:
— Не исках, но този купол е жизнен дар за такива като мен.
Тя кимна. Настроението й бързо се промени.
— Добре. Ние също сме доволни, че си тук. Имаме малко хора, на които можем да се доверим в града. Ти от тях ли си?
Тя също за първи път беше пряма. Криспин се покашля. Беше сама в Сарантион. Дворът щеше да я използва като инструмент, а сурови мъже у дома щяха да искат смъртта й.
— Готов съм да ви помогна по всякакъв възможен начин, ваше величество.
— Добре — повтори тя. Лицето й се бе изчервило още повече. Очите й блестяха. — Интересно. Как точно да го направим? Дали да ти заповядам да дойдеш веднага и да ме целунеш, за да могат да видят онези там долу?
Криспин примига, преглътна, инстинктивно прокара ръка през косата си.
— Човек не си оправя външността, когато прави това, знаеш ли — каза кралицата. — Помисли, художнико. Трябва да има някаква причина да се кача тук при теб. Ще ти помогне ли с жените на този град, ако се разчуе, че си любовник на кралица, или ще те отличи като… недосегаем? — И се усмихна.
— Аз… Аз нямам… Ваше величество, аз…
— Не искаш да ме целунеш ли? — Лъчезарно настроение, опасно само по себе си. Стоеше съвсем спокойно и го чакаше.
Беше изгубил всякакво самообладание. Пое си дъх и пристъпи към нея.
А тя се засмя.
— От друга страна, като си помисля, не е наложително, нали? Ръката ми ще е достатъчна, художнико. Можеш да целунеш ръката ми.
Поднесе му я. Тоя я хвана, вдигна я към устните си и точно в този момент тя завъртя ръката си в неговата, и Криспин целуна дланта й, топла и мека.
— Чудно дали някой долу успя да види това — каза кралицата на антите. И се усмихна отново.
Криспин дишаше задъхано. Изправи рамене. Тя стоеше съвсем близо до него. Вдигна ръце и приглади разрошената си коса.
— Сега ще ви оставим — каза смайващо сдържано, цялото й лъчезарно поведение изчезна толкова бързо, колкото бе дошло, макар лицето й да оставаше зачервено. — Можеш да ни се обадиш, разбира се. Всички ще смятат, че знаят защо. Между другото имаме желание да посетим театъра.
— Ваше величество — промълви Криспин, докато се мъчеше да се съвземе поне донякъде. — Вие сте кралицата на антите, от Батиара, почетен гост на императора… един майстор не би могъл да ви придружава в театъра. Вие трябва да седите в императорската ложа. Трябва да ви видят там. Има си протоколи…
Тя се намръщи, сякаш едва сега се беше сетила за това.
— Знаеш ли, мисля, че си прав. Значи ще трябва да пратя бележка до канцелара. Но в такъв случай може да съм дошла тук горе без причина, Гай Крисп. — Погледна го в очите. — Трябва да се погрижиш да ни осигуриш причина. — И се обърна.
Беше толкова слисан, че докато се окопити, Гизел вече бе на пет стъпала надолу. Дори не се сети да й предложи помощ.
Все едно. Тя слизаше към мраморния под толкова леко, колкото се беше качила. Докато я гледаше как се спуска към двайсетимата души долу, които дори не се опитваха да скрият любопитството си и зяпаха нагоре, му хрумна, че ако го отличат като неин любовник или дори довереник, то майка му и приятелите му у дома може да се окажат застрашени, щом вестта стигне на запад. Гизел се беше спасила от преднамерен опит за убийство. Имаше хора, които искаха трона й, което означаваше, че ще се погрижат тя да не може да си го върне. Свързаните с нея по какъвто и да било начин щяха да са заподозрени. В какво — не беше важно.
Антите не бяха придирчиви в такива неща.
А тази истина, реши Криспин, докато зяпаше надолу, беше в сила и за жената, която сега се спускаше по стълбата. Можеше да е млада и ужасно уязвима тук, но беше оцеляла една година на трона си между хора, които искаха смъртта й или да я подчинят на волята си, и бе успяла да им се измъкне, когато наистина се бяха опитали да я убият. И беше дъщеря на баща си. Гизел Антска щеше да направи всичко, което трябва, за да постигне целите си, докато и освен ако някой наистина не сложеше край на живота й. През ум нямаше да й мине какви последствия може да има това за други.
Замисли се и за император Валерий, който местеше живота на простосмъртните като фигури по игрална дъска. Дали властта оформяше подобен начин на мислене, или само онези, които поначало разсъждаваха така, можеха да придобият светска власт?