— Кася? — отрони Криспин, най-после схванал. — Кася?!
И щом мозъкът му заработи отново с леко закъснение, за да смели тази смайваща новина, Криспин отново тръсна глава да я прочисти и заговори:
— Чакай да се уверя, че го разбирам добре, надута торба въздух такава. Кася се е съгласила да се омъжи за теб? Не го вярвам! Кълна се в кокалите и ташаците на Джад! Кучи син! Не си ми искал никакво разрешение и шибано не го заслужаваш, тъпак военен!
— Разбира се, че го заслужавам — отвърна Карулус. — Аз съм мъж с бляскаво бъдеще. — И се усмихна с нескрито задоволство.
Въпросната жена беше от северните иниции, продадена от майка си в робство преди малко повече от година, спасена от него — както и от езическа смърт — от Криспин по пътя. Беше твърде нежна и твърде умна, и с твърде силна воля, макар и да се чувстваше неспокойна в Града. При първата им среща беше заплюла в лицето войника, който сега се хилеше от радост, докато съобщаваше, че се е съгласила да се омъжи за него.
И двамата всъщност знаеха цената й.
И тъй, в едно светло ветровито утро в началото на пролетта много хора се приготвяха да поемат към дома на Първата танцьорка на Зелената фракция, където щеше да се извърши бракосъчетание с обичайната процесия до избрания храм, а след това — със сватбено празненство.
Нито за младоженката, нито за жениха можеше да се каже, че са от добро потекло — макар войникът да даваше признаци, че вероятно ще стане важна особа — но Шайрин от Зелените разполагаше с бляскав кръг от познати и обожатели и бе решила да превърне тази сватба в повод за пищно светско събитие. Беше имала много добър зимен сезон в театъра.
В добавка към всичко това, близкият приятел на младоженеца (а очевидно и на младоженката, шепнеха някои, като повдигаха многозначително вежди) беше не кой да е, а новият имперски майстор на мозайки, родиецът, комуто бе поверена пищната украса на Храма на Святата Мъдрост на Джад — лице, което май заслужаваше внимание. Носеха се слухове, че може да присъстват и други важни персони — ако не на същинската церемония, то на празненството в дома на Шайрин след нея.
Освен това всички говореха, че храната се приготвя в кухнята на танцьорката от главния готвач на Синята фракция. В града имаше хора, готови да последват Струмозус и в пустинята, стига да вземе със себе си своите тенджери, тигани и подправки.
Любопитно и в много отношения уникално беше това събитие, това празненство, организирано от Зелени и Сини заедно. И всичко това — заради един войник от среден ранг и едно жълтокосо варварско момиче от Саврадия, наскоро пристигнало в града и с напълно неизвестна биография. Хубавичка била, разправяха онези, които я бяха виждали с Шайрин, но не с хубостта на момичетата, които успяваха да си уредят изненадващи за самите тях бракове. От друга страна, не че се женеше за някоя важна особа, нали?
После плъзна и още един слух, че Папио, ставащият все по-популярен епимелет на Имперските стъкларници, лично е измайсторил стъклена купа, поръчана за дар за щастливата двойка. А той май не беше упражнявал занаята си вече от години. Това също никой не можеше да го разбере. Сарантион говореше. След като състезанията с колесници щяха да започнат едва след няколко дни, събитието беше добре разчетено във времето: градът обичаше да има за какво да говори.
„Не съм щастлива“ — заговори малката сива невзрачна птица с патрицианския глас, който можеше да чуе единствено домакинята на днешното събитие. Жената оглеждаше критично образа си в кръгло, обрамчено със сребро огледало, което една слугиня държеше пред нея.
„О, Данис, аз също — промълви също така безмълвно Шайрин. — Всяка жена от Прецинкта ще е облечена и нагиздена зашеметяващо, а аз изглеждам все едно не съм спала от няколко дни“.
„Нямам предвид това“.
„Разбира се, че не е това. Ти никога не мислиш за важните неща. Кажи ми, смяташ ли, че ще ме забележи?“
Тонът на птицата стана жилещ.
„Кой точно? Колесничарят или мозайкаджията?“
Шайрин се изсмя на глас и стресна слугинята. И отвърна наум:
„Единият или другият. — След което се усмихна дяволито. — Или може би двамата, тази нощ? Не мислиш ли, че ще е паметна нощ?“
„Шайрин!“ — Птицата беше искрено стъписана.
„Дразня те, глупавичката ми. Познаваш ме достатъчно добре. Хайде кажи ми, защо не си щастлива? Това е сватбен ден и двамата се обичат. Никой не е уговорил брака, сами са се избрали“. — Тонът й вече беше удивително мил, търпелив.
„Просто си мислех, че нещо ще се случи“.