Чернокосата жена пред малкото огледало, която всъщност изобщо не изглеждаше недоспалата по-скоро възхитително, кимна и слугинята се усмихна, остави огледалото и се пресегна за стъкленицата с парфюм, чието ухание отличаваше само две дами в Града. Птицата лежеше на масичката наблизо.
„Данис, наистина, що за празненство ще е, ако не се случи нещо?“
Птицата не отвърна.
На вратата се почука. Шайрин погледна през рамо.
На прага стоеше нисък закръглен и свирепо намръщен мъж, облечен в синя туника и много голямо, подобно на лигавник покривало, вързано на врата и около обемистата му фигура. По лигавника се виждаха многобройни петна от храна, имаше и една ивица, може би от шафран, на челото. Държеше дървен черпак, бе затъкнал тежък нож на стегнатия над лигавника колан и имаше много мрачно изражение.
— Струмозус! — възкликна радостно Шайрин.
— Тук няма морска сол — заяви готвачът с тон, предполагащ, че въпросната липса граничи със забранената хеладикийска ерес или с чисто езичество.
— Няма сол? Наистина? — отвърна танцьорката и се надигна изящно от стола си.
— Няма морска сол! — повтори майстор готвачът. — Как е възможно в едно цивилизовано домакинство да липсва морска сол?
— Ужасен пропуск — съгласи се Шайрин с успокоителен жест. — Ужасена съм, Струмозус.
— Искам разрешение да използвам някой от слугите ви да го пратя в Палатата на Сините незабавно. Помощник-готвачите ми трябват тук. Имате ли си представа колко малко време ни остава?
— Можеш да използваш слугите ми както намериш за добре днес — отвърна Шайрин, — стига да не ги изпечеш на скара.
Физиономията на майстора намекваше, че нещата може да стигнат и дотам.
„Този човек ми е ужасно омразен — каза безмълвно птицата. — Поне мога да се примиря с това, че не желаеш него“.
Шайрин се изсмя мълчаливо.
„Той е гений, Данис. Всички го твърдят. На гениите трябва да се угажда. Хайде, бъди добра и ми кажи, че изглеждам прекрасно“.
В коридора зад Струмозус се чу нов шум. Готвачът се обърна и отпусна ръката с черпака. Изражението му се промени, стана почти добродушно. Човек можеше леко да преувеличи и да каже, че дори се усмихна. Отстъпи навътре в стаята и встрани, а на прага колебливо застана пребледняла русокоса жена.
Шайрин наистина се усмихна, с ръка на бузата.
— О, Кася! Изглеждаш прекрасно!
3
По-рано същата сутрин, много рано всъщност, император Валерий Втори Сарантийски, племенник на император, син на селяк, производител на зърно от Тракезия, можеше да бъде видян да припява последните антифони на призовните молитви към слънцето в Имперския параклис на Траверситския палат, където бяха имперските покои.
Императорското богослужение е едно от първите в Града, започва по тъмно и завършва с изгрева на прероденото слънце, когато камбаните на параклисите и храмовете из Сарантион тъкмо започнат да кънтят. Императрицата не е с него в този час. Императрицата спи. Императрицата си има свой личен духовник, в покоите си, мъж, известен със своята леност през целия ден до часа на утринната молитва и със също толкова, макар и не така известно, снизходително отношение към ересите на Хеладик, смъртния (или полусмъртен, или божествен) син на Джад. Тези неща не се говорят в Имперския прецинкт, разбира се. Или най-малкото не се говорят открито.
Императорът между другото е педантичен в спазването на ритуалите на вярата. Дългият му ангажимент и с Висшия, и с Източния патриарх в усилието да се решат хилядите източници на схизма в доктрината за слънчевия бог е породен толкова от благочестивост, колкото и от интелектуален интерес. Валерий е човек на противоречия и загадки и не предприема нищо, за да изясни която и да било от тях за своя двор или поданици; смята тази загадъчност за свое предимство.
Забавлява го, че някои го наричат Императора на нощта и че според слуховете беседвал със запретени духове от полусвета в огрените от светилници стаи и осветени от лунни лъчи коридори на дворците. Забавлява го, защото е абсолютно невярно и защото е тук — като при всеки слънчев изгрев — буден преди повечето си поданици, и изпълнява ритуалите на осветената вяра. Той всъщност е Императорът на утрото, повече от всичко друго.
Спането го отегчава, плаши го малко напоследък, изпълва го с усещане — насън или на ръба на съня — за главоломното препускане на времето. В никакъв случай не е стар, но е в достатъчно напреднала възраст, за да чува коне и колесници в нощта: далечните предвестници за края на тленния срок. Иска му се да свърши много неща, преди да чуе — както казват, че чуват всички истински и святи императори — гласа на бога или на божия пратеник, изричащ: „Слез от престола, Богът на императорите вече те чака“.