Беше я поздравил президът на Сарантийския сенат в параклис, пълен с аристократи. Щеше да дойде на нейната сватбена церемония. А когато започна есента, тя беше робиня, Хвърляна на постелята от селяци, войници и куриери за няколко гроша.
Утрото на сватбата напредваше. Скоро щяха да отидат в параклиса. Музикантите щяха да са им сигнал, Карулус щеше да дойде с тях. Кася, застанала за оглед пред танцьорка и готвач на сватбения си ден, бе облечена в бяло — като всички други от свитата й и гостите, — но с червена коприна на младоженка около кръста. Шайрин й беше дала пояса предната нощ, показа й как да го завърже. Придружи го с дяволита шега. По-късно щеше да има още шеги и неприлични песни, знаеше Кася. Това поне в Града на градовете си беше точно като у дома, в селото й. Някои неща май не се променяха, където и да отидеш по света. Червеното беше за девствеността й, която трябваше да изгуби тази нощ.
Всъщност й беше отнета отдавна от карчитския търговец на роби в полята на север. А и мъжът, с когото щеше да се съчетае днес, бе познал тялото й, макар да се беше случило само веднъж, в утрото, след като Карулус едва не загина, докато бранеше Криспин и колесничаря Скорций от наети убийци в тъмното.
Животът прави странни неща с хората, нали?
Онази сутрин отиваше до стаята на Криспин, без да е сигурна какво иска да каже — или да направи, — но чу вътре женски глас, спря се и се обърна, без да почука. И на стълбите научи от двама от войниците за току-що приключилото нападение, с техни загинали приятели и Карулус ранен. Импулс, тревога, объркване, съдба — майка й щеше да каже последното и да направи предпазващия от злото знак — я накараха да се обърне, да тръгне обратно по дългия коридор на горния етаж и да почука на вратата на трибуна. Карулус отвори, уморен и вече почти съблечен. Тя видя оцапаната с кръв превръзка, стегната около рамото и през гърдите му, а след това видя и мигновено разбра — тя беше умната, нали? — погледа в очите му, щом видя, че е тя.
Не беше мъжът, който я бе спасил от хана на Моракс и след това от смърт в леса, мъжът, който й даде възможност да зърне в една тъмна нощ какво могат да са мъжете, когато не са те купили, но можеше да е — помисли си Кася, докато лежеше в леглото до Карулус — онзи, който ще я спаси от живота след като е спасена. Старите истории изобщо не разказваха за това, нали?
Помислила си беше в онова утро, докато гледаше издигащото се нависоко слънце и слушаше кроткия му дъх — потънал в така нужния му сън, той спеше до нея като дете, — че би могла да стане негова любовница. И по-лоши неща имаше на този свят.
Но много скоро след това, още преди да е започнала зимата, на среднощната церемония в чест на Несъкрушимия Джад той я помоли да се омъжи за него.
Тя прие. Усмихваше се през сълзи — сълзи, които той нямаше как да разбере — а Карулус се закле с вдигната ръка в половите органи на бога, че няма да я докосне повече до първата им брачна нощ.
Обещание, което бил дал преди време, обясни той. Разказвал й беше (неведнъж) за майка си и баща си, за детството си в Тракезия, място не толкова различно от родното й село; разказал й бе за карчитските набези, за смъртта на по-големия си брат, за собственото си пътуване на юг, за да се включи в армията на императора. Карулус говореше много, но забавно и тя вече знаеше, че неочакваната доброта, която бе доловила у този едър простоват войник, е истинска. Помисли си за своята майка, как щеше да заплаче, като научи, че детето й е живо и навлиза в добър, сигурен живот, така невъобразимо далече във всяко отношение от селото им.
Нямаше как да й изпрати писмо. Имперската поща на Валерий Втори не включваше в обичайните си маршрути ферми близо до Карч. А и майка й смяташе, че Кася вече отдавна е мъртва.
Новият й живот бе тук и където щеше да бъде назначен Карулус като трибун на Четвърти Саврадийски и Кася — в бяло, с младоженческия пурпур, опасал кръста й на сватбения ден — знаеше, че дължи до живот благодарности за това на всички богове, които изобщо можеше да изреди.