Да наблюдава всичко всъщност, и не само за лечителската професия и научни трудове, Имаше неща, които в Кабад държаха да знаят.
Рустем от Керакек бе човек, който уж не трябваше да привлича никакво внимание във времена на съгласие между императора и Царя на царете (мир, скъпо откупен от Валерий), времена само с по някой рядък граничен или търговски инцидент, който да наруши гладката повърхност.
Така поне трябваше да бъде.
На крещящо облечения брадат младеж, който тръгна залитайки към Рустем от входа на близката кръчма, докато двамата с Нишик се изкачваха по стръмната крива и за нещастие пуста улица, водеща към форума Мезарос, подобни дълбокомислени съображения явно му бяха чужди.
Това, изглежда, бе също толкова вярно и за тримата му приятели, които го последваха, облечени и нагиздени като него. И четиримата, кой знае защо, носеха халати в басанидски стил, но с големи недодялани златни накити на ушите и вратовете. И бяха с разрошени, дълги до раменете коси.
Лишен от всякакъв избор, Рустем спря. Четиримата младежи бяха блокирали пътя им, а уличката беше тясна. Водачът им леко залитна и изръмжа:
— Зелени или Сини? — От устата му лъхна на вкиснало вино. — Отговаряй, или ще те спукам от бой като ялова курва!
Този въпрос трябваше да има нещо общо с коне. За толкова Рустем знаеше, но нямаше представа кой отговор ще е по-добър.
— Молим за извинение — каза той на възможно най-добър сарантийски. — Ние сме чужденци тук и не разбираме от тези неща. Препречвате ни пътя.
— Препречваме, а? Наблюдателен шибаняк, няма що. Гъзоебец басанидски. — Младокът набързо превключи от темата за Сините или Зелените. Произходът на Рустем и Нишик си личеше по облеклото им; не бяха правили опит да го скрият. Вулгарността беше смущаваща, а от киселата миризма на вино в дъха на младежа толкова рано сутринта на Рустем почти му прилоша. Нещастникът си съсипваше здравето. Дори и най-грубите наемници в крепостта не пиеха толкова рано.
— Внимавай с мръсния си език! — изръмжа Нишик, поел ролята си на предан слуга, но с малко повече нерв в гласа. — Това е Рустем от Керакек, уважаван лекар. Направи път!
— Доктор? Басанид? Спасява живота на шибания боклук, който убива войниците ни? Майната ти, кастриран роб шибан! — И след тези думи младият грубиян промени характера на бездруго неприятната среща, като извади къс, доста елегантен меч.
Рустем си пое бързо дъх; забеляза, че другите младежи сякаш се притесниха. „Не са толкова пияни. Има надежда!“
Имаше, докато Нишик не изтърси на свой ред проклятие, не се обърна към мулето, което до този момент вярно ги беше съпровождало по пътя, и не зашари с ръце да откачи вързаното си за самара оръжие. Рустем беше убеден, че знае какво се върти в ума му: войникът, разгневен от обидите на изпречилия се на пътя им цивилен, джадит при това, бе готов да му даде един бърз урок. Заслужен урок, несъмнено. Но не така се влизаше кротко в Сарантион.
А не беше разумно и по други причини. Оказа се, че извадилият меч знае как се борави с него! Сигурно бе обучаван от най-ранна възраст в бащиния си дом в града или в крайградското им имение. Освен това, както Рустем вече бе забелязал, изобщо не беше във форма да прецени разумно и своето поведение, и това на другите.
Младокът с изящното оръжие направи само една крачка напред и прониза Нишик между третото и четвъртото ребро, докато басанидският войник дърпаше меча си от самара.
Съвсем случайна среща, чисто съвпадение, погрешна улица, неподходящ момент в град, пълен с булеварди, улици и задни улички. Да бяха изпуснали ладията, да ги бяха задържали на митниците, да бяха спрели да хапнат, да хванат друг път, нещата щяха да са съвсем други в този момент. Но светът, пазен от Перун и Анахита и непрестанно застрашаван от Черния Азал, бе стигнал по неведом начин до тази развръзка: Нишик беше паднал, кръвта му се стичаше червена по каменните плочи и връх на изваден меч се поклащаше в разтреперана ръка, насочен към Рустем. За миг той помисли коя ли поличба му е убягнала, за да се обърка така ужасно всичко.
И докато разсъждаваше над това и се мъчеше да проумее внезапната и нелепа смърт, Рустем изпита непривичен хладен гняв и вдигна тоягата си. Пияният беше зяпнал падналия, объркан или пък доволен от стореното, и Рустем го цапардоса рязко, с все сила през ръката. Вслуша се да чуе изпукването на кост и дори се изуми, че не чу нищо, макар че злобният млад сарантиец изкрещя и мечът му издрънча на камъните.