Другите трима за нещастие тутакси извадиха оръжията си. Липсата на всякакви хора по улицата толкова рано заранта беше отчайваща.
— Помощ! — извика с цяло гърло Рустем, не че много се надяваше на помощ. — Убийци!
Погледна бързо надолу. Нишик не помръдваше. Нещата се развиваха ужасно зле, завихряше се пълен провал, от едното нищо. Сърцето му затуптя бясно.
Вдигна отново глава, стиснал тоягата. Младият мъж, когото бе ударил и обезоръжил, се стискаше за лакътя и крещеше на приятелите си, лицето му бе изкривено от детински гняв. Две извадени ками и къс меч. Трябваше да бяга. Човек може да си умре така на една пуста улица, без никакъв смисъл и цел. Обърна се да побегне — и за миг улови смътно движение с крайчеца на окото си.
Завъртя се бързо, вдигнал отново тоягата. Но, не към него се беше засилил човекът, когото бе зърнал.
От близкия малък параклис с плосък покрив излетя някакъв мъж и без да забавя, налетя върху тримата въоръжени, размахал само тояга като тази в ръцете на Рустем. Шибна с все сила единия отзад през краката. Щом той изкрещя и залитна напред, непознатият бързо се завъртя, замахна с тоягата в другата посока и изпердаши в главата втория нападател. Младокът изрева някак обидено, като малко дете, и стисна черепа си с ръце. Кръв бликна между пръстите му.
Третият — единственият, останал все още въоръжен — погледна новодошлия, настръхнал срещу него, после Рустем, а накрая проснатия на улицата Нишик.
— Свети шибан Джад! — изруга той и драсна покрай Рустем, сви бясно на първия ъгъл и се изпари.
— Съветвам ви да направите същото — подкани Рустем двамата паднали до неочаквания му спасител. — Но не и ти! — Посочи с разтреперан пръст младежа, който беше пробол Нишик. — Ти оставаш тук. Ако човекът ми е умрял, искам да отговаряш пред закона за убийство.
— Майната ти, свиня басанидска — изръмжа младокът, стискаше се за лакътя. — Вземи меча ми, Тикос. Да се махаме.
Онзи, когото нарекоха Тикос, се наведе да прибере оръжието, но спасителят на Рустем бързо пристъпи и го затисна с крак. Тикос замръзна, изгледа го накриво и се изниза. Убиецът изръмжа поредната мръсна ругатня и тримата бързо последваха дезертиралия си приятел.
Рустем ги остави. Твърде зашеметен беше, за да се опита да ги спре. Сърцето му биеше лудо и той вдиша дълбоко, за да го успокои. Преди да свие на ъгъла, убиецът погледна назад през рамо, избута дългата коса от очите си, направи мръсен жест със здравата си ръка и викна:
— Не си мисли, че е свършило, басанид! Ще те спипам!
Рустем примига стъписано и преди младокът да се обърне, изрева нещо съвсем, нехарактерно за него:
— Шибай се, катамит!
Младокът се скри, а Рустем бързо клекна, остави на земята тоягата и опря два пръста на гърлото на Нишик. Въздъхна, склопи очите му и отдръпна ръка.
— Анахита да го води, Перун да го пази, Азал никога да не узнае името му — промълви тихо на своя език. Думи, които бе изричал толкова често. Беше ходил на война, твърде много смърт беше видял. Но това сега беше друго. Това тук беше градска улица, посред бял ден. Просто си вървяха. Един живот си бе отишъл. Напразно.
Огледа се и разбра, че всъщност е имало зяпачи — от нишите на входовете и прозорчетата на дюкяни, кръчми и жилища, струпани нагъсто по улицата.
Забавна гледка, горчиво си помисли Рустем. Ще има за какво да си говорят.
Нещо изскърца до него и той се обърна. Неочакваният му спасител беше вдигнал отново хвърлената си на улицата торба и сега пъхаше меча на първия нападател до този на Нишик в стегите на самара на мулето.
— Особен е — поясни той кратко. — Виж дръжката. Може да го издаде. — Говореше сарантийски, но си личеше, че не му е родният език. Беше облечен като за път, с кафява туника и наметало, стегнато високо, с кални ботуши.
— Той е мъртъв — промълви Рустем съвсем ненужно. — Те го убиха.
— Виждам — отвърна непознатият. — Хайде. Може да се върнат. Пияни са и не мислят.
— Не мога да го оставя на улицата — възрази Рустем.
Младият мъж се огледа и каза:
— Ей там. — Наведе се и пъхна ръце под мишниците на Нишик, при което изцапа туниката си с кръв, но не обърна внимание на това. Рустем се наведе и хвана Нишик за краката. Понесоха трупа към малкия параклис — никой не притича да помогне, никой не излезе на улицата дори.
Щом стигнаха до входа, някакъв свещеник в оцапано расо припряно се завтече отвътре и ги спря с ръка.
— Не го искаме тук!
Младият мъж просто го подмина и духовникът заситни след тях, като мърмореше възмутено. Внесоха Нишик в сумрачния студен навос и го оставиха на пода до входа. Рустем зърна в тъмното слънчев диск и олтар. Пристанищен параклис. Курви и моряци сигурно се срещаха тук.