— Искам ги само на стените. Или в морето, далече от нас още дълго време.
Той отпива от виното си. Взима късче сирене и си отчупва хляб. Селска храна, предпочитаната от него в този час. Бил е Петрус някога, в Тракезия.
— Никой от нас не знае къде странстват душите ни — отвръща накрая. — В живота или след това. — Изчаква тя да вдигне глава, вглежда се в очите й. Лицето му е гладко, закръглено, излъчва доброта. Това не заблуждава вече никого. — Но мисля, че съм непоклатим за тази война на запад, обич моя. Доказателство срещу всякакви сънища и спорове.
След малко тя кимва. Разговорът не е нов, нито заключението. Нощният сън обаче е истински. Винаги е имала сънища, които остават в паметта й.
Говорят за държавни дела: данъци, двамата патриарси, откриването на церемониите на Хиподрума след няколко дни. Тя му казва за едно забавно сватбено тържество, което ще се състои днес, с изненадващо впечатляващ списък изтъкнати гости.
— Има слухове — споделя тихо, докато му налива още вино, — че са видели Лизип в града. — Изражението й изведнъж става лукаво.
Той прави отчаяна физиономия — все едно че са го разкрили.
Тя се засмива.
— Знаех си! Ти си ги пуснал, нали?
Той кимва.
— Наистина би трябвало да те продам, далече. Нямам си тайни. Да. Изпробвам.
— Наистина ли искаш да го върнеш?
Лизип от Калисион, с обемистото туловище и неутолим апетит, е все пак най-ефикасният и неподкупен квестор — бивш — на Имперските приходи, с когото е разполагал Валерий. За връзката му с императора говорят, че датира отпреди много време и включва някои подробности, които едва ли някога ще станат публично достояние. Императрицата всъщност никога не е и разпитвала; дори не иска и да знае. Има си свои спомени — и сънища понякога — за човешки писъци по улицата една сутрин, под стаите, които той беше наел за нея в скъп квартал, когато още бяха млади и император беше Апий. Не е чак толкова деликатна за подобни неща, не би могла и да бъде след детството си на Хиподрума и в театъра, но този спомен — с миризмата на овъглена плът — се е задържал и няма да я остави.
Калисиецът е в изгнание от близо три години, прокуден веднага след Въстанието на победата.
— Бих го върнал, да — казва императорът. — Ако ми позволят. Ще трябва патриархът да го опрости и проклетите фракции да си затраят. Най-добре по време на състезателния сезон, докато си имат други неща, за които да крещят.
Тя леко се усмихва. Той не обича състезанията, това е зле прикривана тайна.
— Къде е той сега всъщност?
Валерий свива рамене.
— Все още на север предполагам. Пише от едно имение край Евбулус. Има достатъчно средства, за да прави каквото си иска. Отегчен е. Всява ужас в околностите. Краде деца по пълнолуние.
Тя се мръщи.
— Неприятен човек.
Той кимва.
— И още как. Гадни навици. Но ми трябват пари, обич моя, а Вертигус е повече от безполезен.
— О, да. Не можеш и да си представиш колко е безполезен. — Езикът й пробягва по устните. — Мисля, че Гунарх от Москав ще ме задоволи много повече. — Но нещо затаява. Чувство, смътна интуиция. Делфини и сънища, и души.
Той се разсмива искрено, после, след бързата закуска, се сбогува. В Атенинския палат чакат донесения от военни командири и провинциални управители, които трябва да се прочетат и да получат отговор. Тя приема делегация от духовници и святи жени от Амория, след това ще плава в залива, стига ветровете да са кротки. Обича да ходи до островите в пролива или вътрешното море, а с края на зимата може да го прави отново в хубав ден. Тази вечер няма официален пир. Ще вечерят заедно, с малко придворни, ще слушат музикант от Кандария.
Точно така ще мине вечерта им, заслушани в изящната, тъжна игра на струните, но след това на чаша вино ще им погостуват — неочаквано, ще си помислят може би някои — върховният стратег Леонт и неговата висока светлокоса жена. И още едно лице, също жена, царствена особа.
Пардос тичаше колкото краката му държат и не спираше да се ругае. Целия си живот беше прекарал в по-бедняшките квартали на Варена, град, известен с пияните войници анти и шумните чирашки свади. Знаеше, че сега се е намесил като пълен идиот, но изваденият меч и убийството посред бял ден бяха прекрачили чертата на обичайната улична разпра с разменени юмруци и няколко цицини. Беше налетял, без да спре да помисли, сам беше нанесъл два-три удара — и ето, че сега търчеше презглава до някакъв посивял басанид през град, който изобщо не познаваше, и ги гонеше разярена банда млади аристократи. Тоягата си дори беше изтървал.
У дома го знаеха като предпазлив младеж, но предпазливостта невинаги опазва човек от беда. Знаеше какво трябва да направят и само се молеше дано старите крака на доктора да издържат на скоростта.