Пардос сви рязко наляво в по-широка улица и се блъсна в първата количка, която му се изпречи — продавач на риба. Куври веднъж го беше направил това, при подобни обстоятелства. Подгониха го гневни ругатни, но той не погледна назад. Точно тълпи и суматоха им трябваха, за да затруднят преследвачите и да ги накарат да се въздържат от фатално насилие, ако ги хванат — макар да не беше сигурен доколко въздържани могат да са гонещите ги.
Най-добре бе да не разчитат на това.
Докторът до него като че ли се държеше — дори се пресегна, докато завиваха на друга пресечка, и дръпна тентата над портика на някакъв дюкян за икони. Това едва ли бе най-разумният избор за басанид, но все пак успя да попилее на калната улица цяла сергия, отрупана с „Блажени жертви“, с което предизвика още по-голяма бъркотия. Пардос хвърли поглед към него: лекарят, навъсен, тичаше яката.
Пардос не спираше да се озърта за стражите на градския префект — трябваше да ги има из този бандитски район, нали? И не трябваше ли да са забранени мечовете й Града? Младите патриции, които ги преследваха, явно не го знаеха това или им беше все едно. Реши да се опитат да се доберат до някой храм, по-голям от онази невзрачна дупка, в която бе изпял сутрешния Призивен химн, след като пристигна в града призори. Беше се канил да наеме евтина стая близо до пристанището — най-евтината част във всеки град, — а след това да се запъти за срещата, за която си мислеше още откакто напусна дома.
Налагаше се стаята да почака.
Вече имаше доста хора и те тичаха, като ги бутаха и блъскаха, с което си спечелваха ругатни и един вял удар към носа на Пардос, който той успя да отбегне. Но това означаваше, че преследвачите им вероятно са се разтеглили и можеше дори да ги изгубят от поглед, стига Пардос и докторът — наистина се движеше забележително бързо, като се имаше предвид прошарената му брада — да успееха да ги объркат с тичането си без определена посока.
Както се озърташе непрекъснато, Пардос мярна за миг в един тесен процеп между непрекъснатия низ високоетажни сгради златен купол, по-голям от всичко, което бе виждал досега, и промени идеята си в движение.
— Натам! — извика задъхано и посочи.
— Защо тичаме? — избухна басанидът. — Тук има хора! Няма да посмеят…
— Ще посмеят! Ще ни убият и ще платят глоба. Хайде!
Докторът замълча, за да си спести дъх. Свърнаха бързо встрани и скоро излязоха на широк площад. Префучаха покрай дрипав странстващ монах, „свят шут“, както ги наричаха тук, и малобройната тълпа около него; мръсната воня на вкиснала пот ги удари в ноздрите. Пардос чу рязък вик отзад — някой от преследвачите им още не ги беше изтървал. Покрай главата му профуча камък. Той погледна през рамо.
Само един. Това променяше нещата. Спря и се обърна.
Лекарят направи същото. Свирепият наглед, но много млад мъж със зелен халат в източен стил, с обеци и дебел златен ланец на врата, и с дълга немита коса — не беше от първите нападатели — забави колебливо, зашари с ръка по колана си и извади къс меч. Пардос се огледа, изруга и хукна назад към святия шут. Сбърчи нос от ужасната миризма на леш, дръпна дъбовата тояга от ръцете му, изломоти набързо извинение и затича право срещу младия им преследвач.
— Тъпак такъв! — изрева му и размаха дивашки тоягата. — Сам си! Ние сме двама!
Младокът, чак сега схванал тази важна подробност, бързо погледна през рамо, увери се, че подкреплението нещо се бави, и изведнъж стана много по-кротък.
— Беж! — изрева извадилият нож лекар до Пардос.
Младокът ги изгледа накриво и предпочете да се вслуша в съвета. Побягна.
Пардос хвърли тоягата към святия шут на малката платформа.
— Давай натам! — викна на доктора. — Към храма!
Бързо пресякоха площада и затичаха по друга улица.
Вече не беше далеко, уличката — равна за щастие — изведнъж се вля в просторна агора със сводести портици и дюкяни. Подминаха две играещи си на обръч хлапета и един продавач на печени ядки до тлеещ мангал. Пардос зърна извисилата се вляво грамада на Хиподрума и огромна двукрила бронзова порта в каменната стена — сигурно беше портата на Имперския прецинкт. Пред нея се издигаше внушителна статуя на конник. Той пренебрегна засега всички тези великолепия и затича с всички сили, диагонално през форума към дълъг широк портик с друга огромна двукрила порта зад него и неимоверно голям издигащ се зад нея купол, който сигурно щеше да отнеме дъха му, ако му беше останал дъх.