Двамата с басанида се запровираха между строители, колички, купища тухли и — позната гледка! — пещ за вар близо до портика. Щом стигнаха до стълбището, Пардос отново чу виковете на преследвачите. Двамата с лекаря се заизкачваха бързо един до друг и спряха тежко задъхани пред вратите.
— Не е разрешено! — отсече рязко стражът пред тях. Всъщност бяха двама стражи. — Вътре работят!
— Майстор на мозайки съм — изхриптя Пардос. — Онези младоци там ни гонят. — Посочи към форума. — Вече убиха един. С мечове!
Стражите погледнаха натам. Петима-шестима освирепели млади мъже вече пресичаха площада в плътна група. Извадили бяха оръжия — посред бял ден. На форума. Невъзможно беше да се разчита, че законът ще ги спре. Или бяха толкова богати, че изобщо не ги интересуваше. Пардос стисна една от тежките бронзови дръжки, дръпна я, отвори и бутна доктора вътре. Чу пронизителното изсвирване на единия страж, сигнала за подкрепление, и се успокои. Щяха да са в безопасност, поне засега. Докторът се беше превил на две, с ръце на коленете, дишаше тежко. Погледна го накриво и кимна, стигнал явно до същия извод.
След време, много по-късно, Пардос щеше да мисли за низа събития в онова утро, за всички намеси и действия и доколко намекваха те за някаква промяна у него. Но за момента само се движеше и реагираше.
Вдигна очи нагоре. И реагира, но този път без да се помръдне.
Нещо повече, изведнъж се почувства все едно ботушите му са залепили за мраморния под като… като тесери във варова подложка, и няма да могат да се отлепят векове наред.
Стоеше така, вцепенен и сякаш пуснал корени, и се мъчеше най-напред да побере в ума си самото пространство, сумрачните пътеки и просвети, стапящи се в илюзия за безкрайност в коридори от бледа, процедена от небесата светлина. Видя масивните колони, като играчки за великаните от легендата за Финабар, изгубения първи свят на езическата вяра на антите, където боговете крачеха сред смъртните.
Изумен и стъписан, Пардос се взря в безукорния лъскав мраморен под, а после — след като си пое дълбоко дъх — отново погледна нагоре и видя зареян високо, високо, самия купол, неописуемо огромен. А по него, по този необятен свод: добиващото все по-ясни контури и облик творение, замислено за тази светая светих от неговия учител, Гай Крисп от Варена.
Бели и златни тесери на син фон — синьо, каквото Пардос никога не бе виждал в Батиара и не беше очаквал да види в живота си, придаваше облика на небесния свод. Пардос мигновено позна ръката и стила. На когото и да бяха поверили украсата на този храм преди идването на Криспин от запад, той вече не беше творецът тук.
Пардос се беше учил от Криспин да прави това, чирак от майстор.
Това, което все още не успяваше да обхване с ума си — а разбираше, че ще му трябва много време да гледа само за да започне, — бе колосалният мащаб на замисъла на Криспин. Замисъл, достоен за цялата сцена.
Докторът до него се беше подпрял на една от мраморните колони и все още се мъчеше да си поеме дъх. Мраморът беше синкавозелен на приглушената светлина — цветът на морето в облачно утро. Смълчан, басанидът бавно се огледа. Очите над прошарената със сиво брада се бяха разширили. Мълвата за великия храм на Валерий се носеше по целия свят, а ето че сега те стояха в него.
Навсякъде имаше работници, много от тях — по ъглите, толкова далече, че не се виждаха, само се чуваха. Но дори шумът от строителството се променяше от това огромно пространство, отекваше в кух резонанс. Опита се да си представи как ще звучи тук литургично песнопение и при тази мисъл в гърлото му заседна буца.
Прашинки танцуваха в косите лъчи светлина, спускащи се през прозорците високо по стените и около купола. Пардос се загледа високо, над висящите светилници от бронз и сребро, и видя навсякъде скеле, опряно в мраморните стени — там полагаха мозайката по нанесените очертания на плетеници от цветя и шарки. Само едно скеле продължаваше нагоре чак до купола, откъм северната страна на огромната извивка, срещу централния вход. И в меката блага утринна светлина, в Храма на Святата Мъдрост на Джад, видя горе на високото скеле дребната фигура на човека, по чиято диря беше вървял по целия път на изток, неканен и нежелан — защото Криспин грубо беше отказал да го придружи който и да било от чираците му, когато тръгна на път.
Пардос пак вдиша дълбоко и направи знака на слънчевия диск. Това място официално все още не беше осветено — нямаше го олтара, нито висящия зад него златен диск — но за него вече бе свято и пътуването му, или поне тази част от него, вече бе свършило. Отправи благодарности към Джад в сърцето си, спомнил си кръвта, пролята на един олтар във Варена, дивите псета в една студена нощ в Саврадия, когато си бе помислил, че ще умре. Но беше жив. И тук.