Чуваше стражите отвън — вече бяха повече. Някакъв младеж извика гневно, прекъсна го резкият отговор на войник. Пардос погледна към доктора, усмихна се криво. И веднага се сети, че слугата му беше загинал. Точно сега басанидът нямаше повод за радост.
Недалече от тях стояха двама майстори и той реши, че стига да може да накара краката си да му се подчинят, може да се доближи и да ги заговори. Но преди да го направи, чу как се извисиха гласовете им — угрижено:
— Къде е Варгос? Той може да го направи.
— Отиде да се облече. И той е поканен.
— Святи Джад… някой от чираците на каменоделеца би могъл, а? Или на тухларя? Те сигурно… не го знаят.
— Забрави. Всички ги знаят приказките. Ние с тебе трябва да го направим, Сосио. И то веднага. Късно е! Викам да хвърлим зар.
— Не! Аз не се качвам горе. Криспин убива хора.
— Само приказва. Не вярвам да го е направил.
— Не вярваш? Ами добре. Качвай се ти тогава.
— Казах да хвърлим зара, Сосио.
— Аз пък казах — не се качвам. Не искам и ти да се качваш. Един брат си имам все пак.
— Той ще закъснее. Ще ни убие, че сме го оставили да закъснее.
В този момент Пардос усети, че все пак може да се движи и че — въпреки всичко случило се от заранта — се мъчи да не се изхили. Твърде много спомени бяха оживели.
Пристъпи напред по мрамора под ведрата слънчева светлина. Двамата братя — близнаци бяха, съвсем еднакви — се обърнаха и го изгледаха. Далече някъде някой изпусна чук или длето и звукът отекна леко, почти като музика.
— Да разбирам ли, че проблемът е дали да бъде прекъснат Криспин на скелето? — каза им мрачно Пардос.
— Гай Крисп, да — бързо отвърна Сосио. — Ти, хм, да не би да го познаваш?
— Трябва да е на сватба! — каза другият брат.
— Веднага! Участва в церемонията!
— Но не позволява никой да го прекъсва!
— Изобщо! Убил е един за това!
— Във Варена. С мистрия, казват! В свят храм! — Лицето на Силано се беше изкривило от ужас.
Пардос кимна съчувствено.
— Знам, знам. Направи го, да. В храм! Всъщност аз бях тоя, дето го уби. Ужасно е да умреш така! Мистрия! — Замълча и намигна, щом двамата го зяпнаха. — Спокойно, аз ще ви го доведа.
Тръгна напред, преди усмивката — която наистина не можеше да сдържи повече — да го издаде напълно. Подмина ги и застана точно под изумителната дъга на купола. Взря се нагоре, видя очертания от Криспин образ на Джад, както го представяха в Изтока, над изпъкващите контури на Сарантион, погледнат сякаш от хоризонта. И тъй като бе прекарал цяла зима в един храм в Саврадия, мигновено осъзна какво пресътворява учителят му в лика на своя бог. Криспин също беше спирал там. Безсънните му го бяха казали.
Спря до скелето. Двама млади чираци стояха там, крепяха го, както трябваше да се прави винаги. Обикновено изпълняващите тази задача се отегчаваха и ставаха разсеяни. Тези двамата трепереха от страх. Пардос усети, че наистина не може да скрие усмивката си.
— Ще го държите здраво, нали? Понеже и аз се качвам.
— Не можеш! — отвърна с ужас едното момче. — Той е горе!
— Това го разбрах — каза Пардос. И си спомни, толкова лесно, как някога се беше чувствал — и изглеждал, навярно — като това пребледняло момче. — Трябва да му се съобщи обаче.
Хвана се за стъпенките на стълбата и се заизкачва. Знаеше, че високо горе Криспин скоро ще усети, ако не беше и усетил вече полюшването. Гледаше в ръцете си, а те запълзяха нагоре сами, опитни.
Стигнал бе някъде до средата, когато чу добре познатия глас. Цял свят беше пропътувал, за да чуе този изпълнен с гняв глас:
— Още стъпка нагоре и ще сложа край на жалкото ти битие, кокалите ти ще стрия на прах и ще ги забъркам в подложката!
„Това беше много добро всъщност — помисли си Пардос. — Ново е“. Погледна нагоре и извика:
— Я млъквай. Или ще ти нарежа задника на тесери и ще ти ги вкарам в устата.
Последва мълчание. След което се чу:
— Аз го казвам това, очите да ти изгният дано! Кой, да му…
Пардос продължи нагоре, без да отговаря.
Усети как платформата се разклати над него, щом Криспин пристъпи до ръба и надникна надолу.
— Кой си ти? — Ново мълчание, последвано от: — Пардос? Пардос?!
Пардос не отвърна, продължи с катеренето. Душата му ликуваше. Стигна горе, прехвърли се през ниското перило и стъпи на платформата под мозаичните звезди на тъмносиньото мозаично небе.
И го стиснаха в здрава прегръдка, която за малко да прекатури и двамата.