Една загадка се реши, помисли си сенаторът, като изгледа с насмешка момчето си. Вече знаеше защо Клеандър толкова настояваше да дойдат. Поне има добър вкус, реши Боносус. Настроението на сенатора малко се подобри, когато една слугиня му подаде вино (оказа се великолепно кандарийско), а друга изящно му поднесе малко плато с деликатни морски дарове.
Възгледите на Воносус за света и точно за този ден станаха още по-лъчезарни, когато опита първата мостра от гениалното майсторство на Струмозус. От устата му се изтръгна доволна въздишка и той огледа наоколо с благодушно око: домакиня от Зелените, главният готвач на Сините в кухнята, многобройни гости от Имперския прецинкт (сред които всъщност не се набиваше толкова на очи, реши той, и дори кимна на един), танцьори и артисти от театъра, сред които и един къдрокос бивш негов любовник, когото твърдо бе решил да отбягва.
Видя маститата фигура на епимелета на копринената гилдия (той, изглежда, не пропускаше нито едно светско събитие в Града), видя секретаря на върховния стратег, Пертений от Евбулус, изненадващо изискан в този ден, и грубоватия, с клюнест нос фракционарий на Зелените, чието име така и не можеше да запомни. Малко по-натам зърна радващия се на огромното императорско благоразположение родийски майстор на мозайки — стоеше с някакъв плещест млад мъж с буйна брада, и друг един, по-възрастен тип, също брадат, басанид несъмнено. А след това сенаторът забеляза още един неочакван забележителен гост.
— Скорций е тук — промърмори той на жена си, докато слагаше в устата си тънко резенче маринован морски таралеж със силфион и още нещо неопределимо, с изумителен вкус на джинджифил. — Говори си със Зеления колесничар от Сарника, Кресценс.
— Ексцентрично събиране, да — отвърна Тенаида, без дори да си прави труда да се обръща, за да погледне към двамата прочути колесничари, обкръжени от тълпа обожатели. Воносус леко се усмихна. Обичаше жена си. Дори лягаше с нея понякога.
— Опитай виното.
— Опитах. Кандарийско. Ще си щастлив.
— Аз съм — отвърна Воносус щастливо.
И наистина беше щастлив. Докато непознатият басанид, когото бе забелязал с майстора на мозайки, не се приближи до тях и не обвини Клеандър. Говореше тихо, но все пак достатъчно високо, за да отнеме на Боносус всяка възможност да избегне неприятния инцидент.
4
Не беше познавал Нишик чак толкова от дълго — само за времето на пътуването им — и не можеше да твърди, че го е харесвал. Якият плещест войник се беше оказал лош слуга и недостатъчно почтителен спътник. Не беше положил никакво усилие да прикрие отношението си към Рустем като към поредния досаден цивилен — отношение, типично за военните. През първите няколко дни Рустем се постара да спомене мимоходом за пътуванията си, но след като това не предизвика никаква задоволителна реакция, спря: реши, че опитът му да впечатли някакъв си прост войник само го унизява.
И все пак небрежното убийство на неговия спътник — все едно колко го бе харесвал — не беше нещо, с което да се примири, и Рустем нямаше никакво намерение да го прави. Все още беше бесен от фаталната среща и от унизителното си бягство по улиците на джадитския град.
Сподели всичко това с едрия майстор с рижата коса на сватбеното празненство, на което го заведоха. Държеше чаша великолепно вино, но не можеше да изпита никакво удоволствие от това, че наистина е пристигнал — най-сетне — в сарантийската столица след тежкия зимен път. Присъствието на убиеца на същото това събиране разваляше всякакви подобни чувства и само разпалваше още повече гнева му. Младият мъж, вече облечен като сарантийско благородниче, с нищо не напомняше за недодялания пиян грубиян, изпречил се на пътя им с приятелчетата си. Дори като че ли не беше познал Рустем.
По молба на майстора Рустем му го посочи. Криспин изглеждаше енергичен трезвомислещ човек и държанието му опровергаваше първоначалното впечатление за опасно избухлива и сприхава личност. Майсторът изруга тихо, веднага привлече младоженеца към малката им група и изръмжа.
— Клеандър пак се е преебал.
Явно беше склонен към вулгарен език.
— Да не е опитал да награби Шайрин в коридора? — Лицето на младоженеца все още излъчваше малко прекалена веселост.
— Де да беше това. Убил е слугата на ето този човек. На улицата, пред свидетели, включително приятеля ми Пардос, който току-що пристигна в града. След това с цяла банда Зелени са ги гонили чак до Храма, с извадени мечове.