— Мамка му! — изруга войникът. Изражението му бързо се промени. — Тъпи момченца.
— Не са момченца — каза хладно Рустем. — Момченца са до десет години. Този тип беше пиян още на разсъмване и извърши убийство, с оръжие.
Едрият войник едва сега погледна съсредоточено Рустем.
— Това го разбирам. Но все пак е доста млад. Загуби майка си в лош момент, изостави някои по-умни приятели и тръгна с разни идиотчета от фракцията. Освен това е лапнал безнадеждно по нашата домакиня и сигурно е пил до заранта, изпаднал е в ужас, че ще дойде в къщата й.
— Аха — отвърна Рустем с тон, много добре познат на учениците му. — Това наистина обяснява защо Нишик трябваше да умре. Разбира се. Простете ми, че изобщо го споменах.
— Не ставай говно, басанидецо — сряза го войникът навъсено. — Никой тук не оправдава убийството. Ще се опитаме да направим нещо. Обяснявам, не извинявам. Длъжен съм да спомена също, че момчето е син на Плавт Боносус. Трябва малко дискретност.
— Кой е този Плавт Боносус?
— Президът на сената — отвърна майсторът. — Ей там е, с жена си. Остави това на нас, лекарю. На Клеандър ще му е от полза да му се набие малко страх в тъпата глава и мога да ти обещая, че ще се погрижим това да стане.
— Страх?! — Рустем усети, че отново кипва.
Червенокосият го погледна право в очите.
— Кажи ми, докторе, някой член на двора на Царя на царете по-жестоко ли ще бъде наказан за убийство на слуга при уличен бой? Сарантийски слуга?
— Нямам представа — отвърна Рустем, макар че имаше, разбира се.
Обърна се, подмина русокосата младоженка с белите й одежди и червения пояс и закрачи право през стаята към убиеца и по-стария мъж, когото майсторът бе посочил. Съзнаваше, че бързите му крачки сред отпусналите се гости ще привлекат внимание. Една слугиня, доловила навярно проблем, се появи точно пред него, усмихната и с поднос с фиали в ръце. Рустем трябваше да спре — нямаше място да я подмине. Пое си дъх и поради липса на избор взе една фиала. Жената — млада, приятно закръглена и тъмнокоса — продължи да стои на пътя му. Закрепи кръглия поднос на едната си ръка и взе чашата му, та ръцете му да са свободни. Пръстите й докоснаха неговите.
— Опитайте — промълви тихо, все така усмихната. Хламидата й беше смущаващо къса — мода, която още не бе стигнала до Керакек.
Рустем се подчини. Беше руло от някаква риба, в тестена коричка, със сос на фиалата. Щом отхапа, в устата му избухна изумителен взрив от вкусове, той не можа да потисне възхитата си и ахна от удоволствие. Погледна фиалата в ръката си, после — момичето пред себе си. Топна пръст в соса и опита пак. Беше удивителен.
Домакинята на това празненство явно имаше великолепен готвач. И мили слугини. Тъмнокосото момиче го гледаше сладко усмихнато, имаше трапчинки на бузите.
Подаде му малка кърпа да си избърше устата и взе фиалата от ръцете му, без да спира да се усмихва. Върна му чашата с вино.
Рустем усети, че избликът му на гняв се уталожва. Но щом слугинята промълви нещо и се обърна към друг гост, той отново погледна към сенатора и сина му и изведнъж му хрумна нещо. Постоя така още миг, поглади замислено брада и тръгна отново, по-бавно този път.
Спря пред закръгления презид на Сарантийския сенат, погледна строгата чаровна жена до него и — по-важното — сина от другата му страна. Вече беше много спокоен. Поклони се на достолепния мъж и жената и се представи официално.
Щом се изправи, момчето най-сетне го позна и пребледня. Сенаторският син бързо се озърна към входа, където домакинята им, танцьорката, все още посрещаше закъснели гости. „Няма измъкване за теб“, хладно си помисли Рустем и изрече обвинението си пред бащата с преднамерено нисък и хладен тон.
Майсторът на мозайки беше прав, разбира се: дискретността и достойнството бяха съдбоносно важни, когато си имаш работа с хора с висок сан. Не изпитваше никакво желание да се забърква със закона тук. Но току-що му беше хрумнало, че колкото и да може да научи един лекар за сарантийската медицина, а и да понаостри ухо за приказки за държавни дела, човек, комуто президът на сената е задължен, може да се окаже в по-друго положение — и в още по-голяма изгода за Царя на царете в Кабад, който точно сега държеше да научи някои неща за Сарантион.
Нямаше причина да позволи смъртта на нещастния Нишик да си остане напразна.
Сенаторът хвърли задоволително отровен поглед към сина си и промърмори:
— Убит? Ужасно е, разбира се. Трябва да позволите…
— Той вадеше меча си! — тихо, но доста разпалено възкликна момчето. — Той…