Слугите на танцьорката и тези, които допълнително беше наела за този ден, както и момчетата, доведени от палатата, май бяха привършили с почистването на трапезата. Струмозус тръгна да ги огледа грижливо, щом се събраха и взеха да изтупват и чистят дрехите си.
Един висок черноок и добре сложен младеж — Кирос не го познаваше — вдигна очи към старшия готвач, когато Струмозус спря пред него, и промърмори с нещо като усмивка:
— Знаете ли, че Лизип се е върнал?
Каза го тихо, но Кирос стоеше до готвача и макар да се бе обърнал и да чистеше подносите от десерта, имаше добър слух.
Чу как след кратко мълчание Струмозус отвърна само:
— Няма да питам откъде си го научил. Имаш сос по челото. Избърши го, преди да се върнеш в залата.
Струмозус продължи по редицата. Кирос усети, че едва си поема дъх. Лизип Калисиеца, дебелият данъчен началник на Валерий, беше прокуден след Въстанието на победата. Личните навици на калисиеца всяваха страх сред низшата класа в града. С името му плашеха непослушните деца.
И освен това беше работодателят на Струмозус, преди да замине в изгнание.
Кирос хвърли боязлив поглед към майстора готвач, който вече преглеждаше последните кухненски ратайчета. Това беше само мълва, напомни си той, а и новината можеше да е нова за него, но едва ли за Струмозус. Все едно, бездруго нямаше как да разбере какво може да означава тя, а и едва ли беше негова работа. Но все пак беше притеснен.
Най-сетне Струмозус приключи с прегледа, изсумтя доволно и отпрати момчешкия парад в залата с пируващите с кани подсладено вино и внушителна върволица от десерти: сусамови сладкиши и захаросани плодове, оризов пудинг в мед, ароматни пъпеши, сочни круши, грозде във вино и огромни плата сирене — планинско и от равнините, бяло и златисто, меко и твърдо — с още мед за топене плюс личния му специалитет, сладък хляб с ядки. Специално опечен кръгъл самун беше поднесен на невястата и жениха с два сребърни пръстена вътре, сватбения дар от майстор готвача.
След като и последното плато, поднос, кана, стакан и блюдо бяха отнесени и откъм празничната зала не последва сигнал за катастрофа, Струмозус най-сетне се отпусна на едно столче, с чаша вино до лакътя. Не се усмихна, но все пак остави дървената лъжица. Кирос го изгледа с крайчеца на окото си и въздъхна облекчено. Всички знаеха какво означава оставената лъжица.
— Мисля — заговори на цялата стая майстор готвачът, — че направихме достатъчно, за да е благ и весел този сватбен ден, а идващата нощ — да бъде както иска. — Цитираше някой поет. Често го правеше. Срещна погледа на Кирос и добави тихо: — Слуховете за Лизип бълбукат като кипнало мляко. Докато императорът не отмени изгнанието му, няма го тук.
Което значеше, че е разбрал, че Кирос ги е чул. Нищо не му убягваше. Майсторът огледа препълнената кухня и рече високо:
— Добре се потрудихте следобеда, всички. Танцьорката оттатък ще е доволна.
„Казва да ти кажа, че ако не дойдеш веднага да я спасиш, ще запищи на собственото си празненство и ще вини тебе. Разбираш — добави птицата безмълвно, — че не обичам да ме принуждават да ти говоря така. Неестествено е“.
Сякаш изобщо можеше да има нещо „естествено“ в тези мълчаливи реплики, изникващи ненадейно в ума му, помисли си Криспин, докато се мъчеше да следи разговора наоколо.
Чуваше птицата на Шайрин толкова ясно, колкото беше чувал навремето Линон — стига с танцьорката да бяха достатъчно близо един до друг. От разстояние вътрешният глас на Данис глъхнеше и изчезваше. Самият той не можеше да изпрати никакви мисли до птицата или до Шайрин. Всъщност Данис беше права. Наистина беше неестествено.
Повечето гости се бяха върнали в приемната на Шайрин. Родийската традиция да остават в залата за пиршество — или изтегнати на дивани, по стария обичай — вече не се поддържаше на изток. След последното блюдо и последните изпити чаши подсладено с мед вино сарантийците обикновено ставаха на крака, доста нестабилни понякога.
Криспин зарея поглед през стаята и не можа да потисне усмивката си. Вдигна ръка да прикрие устата си. Шайрин, с птицата на шията си, беше притисната до стената — между изящна ракла от дърво и бронз и голяма декоративна урна — от първия секретар на върховния стратег. Пертений ръкомахаше, обзет от ораторско вдъхновение, без да забелязва опитите й да се измъкне и да се върне при гостите си.