Но не го каза на момичето. Отнесе със себе си тежките мисли в зимния студ и лапавица и много пи в Спината, а след това в някаква по-тиха таверна. Назначената му охрана го следваше, за да опази от беда толкова скъпия на императора майстор на мозайка. Светска беда. Съществуваха и други. Виното не донесе каквото му трябваше. Явно беше обречен споменът за зубира, властното тъмно присъствие в живота му, да не го остави никога.
Самата Шайрин се оказа уравновесена душа. Той започна да мисли така за нея в разгара на зимата. Весел смях, движения, бързи като на колибри, също толкова бърз ум и общителност, каквато човек не би очаквал у една толкова прочута жена. Не можеше дори да излезе из града, без наетата й охрана да я пази от безбройните й обожатели.
Изглежда — не беше го знаел до този ден — танцьорката бе успяла да се сближи с Гизел, младата кралица на антите. Представа нямаше кога е започнало приятелството им. Не му бяха му казали. Жените, които познаваше тук, бяха… сложни.
Малко по-рано този следобед в един миг болезнено осъзна, че тук, в тази къща, има четири жени, които в последно време го бяха заплели в отношения на границата на интимността: кралица, танцьорка, омъжена благородничка… и тази, която бе спасил от робство, днешната младоженка.
Само Кася бе пробудила у него нещо, което знаеше, че е нежност, помисли Криспин — в една ветровита тъмна и обладана от сънища нощ в Саврадия. Стана му неловко от спомена. Затвореше ли очи, все още можеше да чуе тропащия от вятъра дървен капак на прозореца, все още виждаше Иландра в съня си, зубира между двамата, и как изчезна след това. Събуди се и извика, а Кася стоеше до леглото му в тъмната стая и му говореше.
Погледна я — току-що омъжила се за най-близкия му приятел; бързо извърна очи, щом видя, че и тя го поглежда.
А това, от своя страна, събуди пресния спомен за друга размяна на погледи този следобед.
Докато Леонт Златния говореше на Карулус и множеството сватбени гости поглъщаше думите му като свята проповед, Криспин не успя да се сдържи да не погледне към друга една отскорошна младоженка.
„Наградата му“, беше се самоназовала Стилиана предната есен, в полуздрача на стаята на Криспин в един хан. Сега, докато слушаше словата на Леонт, Криспин си спомни прямите думи на стратега в Атенинския палат в нощта на първата му поява там и разбра нещо. Леонт говореше на придворните с простоватата откровеност на войник, а на войниците и гражданите — с изяществото на придворен. И това действаше, действаше много добре.
И докато тази безукорна сплав от чар и благочестива искреност пленяваше това пъстро множество като крепост под обсада, Криспин откри, че Стилиана Далейна също го гледа, сякаш искаше да го побере в погледа си.
После вдигна рамене, леко и изящно, сякаш му казваше, без да са нужни думи, „Ето, виждаш ли? Живея с това съвършенство, като украса“. А Криспин успя да издържи на тези сини очи само за миг и се обърна.
Гизел, кралицата му, не се задържа достатъчно дори за да забележи присъствието му, камо ли да поднови играта на интимност между двамата. Беше я посетил два пъти през зимата — по нейна повеля — в малкия палат, който й бяха дали близо до сухоземните стени, и и двата пъти поведението на кралицата беше отчуждено, делово. Не бяха споделили никакви мисли или предположения за възможно нашествие в страната им. Тя все още не се беше виждала насаме с императора. Глождеше я, че живее тук сама и с толкова малко неща от дома, без нищо да може да предприеме.
Криспин безуспешно се беше опитвал да си представи как ще изглежда една среща между императрица Аликсана и младата кралица, която го бе изпратила тук с тайно послание преди половин година.
Сега, когато светът бе на ръба на ведрата пролет, в приемната на Шайрин мислите му отново се върнаха на младоженката. Спомняше си как за първи път я беше зърнал в коридора в хана на Моракс. „Те ще ме убият утре. Ще ме отведеш ли?“
Все още изпитваше отговорност за нея: бремето, съпътстващо това, че спасяваш някого, удължаваш и напълно променяш живота му. Тя често се вглеждаше в него, докато деляха един дом с Варгос и слугите, назначени му от евнусите на канцелара, и в очите й се таяха въпроси, които дълбоко го безпокояха. А после Карулус го бе намерил да пие в Спината и бе обявил, че ще се жени за нея.
Заявление, което ги бе довело всички тук сега, а празненството отиваше към своя край, когато мръсните песни по древен обичай щяха да съпроводят младоженците до балдахина на брачното ложе, обсипано с шафран за повече страст.
Той отново погледна през рамо към Шайрин при отсрещната стена. Видя, че още някой се е присъединил към Пертений, и се ухили. Поредният заслепен от чара й ухажор вероятно. В града бяха легион. Цял легион можеше да. се попълни от онези, които копнееха за танцьорката на Зелените с болезнен копнеж, който раждаше бездарни стихове, водеше музиканти пред стряхата й посред нощ, предизвикваше улични битки, заръчваше любовни таблични, купувани от хейроманти и хвърляни през стената в градината й. Тя беше показвала някои от тях на Криспин: „О, духове на наскоро умрели, бродници, елате ми на помощ! Пратете безсънен, разкъсващ душата копнеж в леглото на Шайрин, танцьорка на Зелените, тъй че всичките й мисли в тъмното да са изпълнени с копнеж по мен. Нека излезне от своите порти в сивия час преди разсъмване и да тръгне дръзко, без свян и със страст към моя дом…“