Човек можеше да се уплаши и притесни, като чете такива неща.
Криспин никога не я беше докосвал, нито тя бе предприемала опити, които да прехвърлят границата на закачливата близост. Всъщност той можеше да каже защо: не бяха обвързани с никого и с никого другиго не споделяха своята тайна за полусвета. Но все пак имаше нещо, което му пречеше да погледне на дъщерята на Зотик в определена светлина.
Можеше да е птицата, споменът за нейния баща, мрачната тайна между тях. Или пък мисълта колко отегчена може да е от преследващите я мъже: тълпите от кандидат-любовници на улицата, каменните таблички в градината й, зовящи знайни и незнайни езически сили, само за да легнат с нея.
Не че му беше лесно да не прихне от смях, длъжен беше да си признае, докато я гледаше затисната в ъгъла от ухажори в собствения си дом. Още един се бе присъединил към предишните двама. Зачуди се дали няма да започне бой.
„Тя казва, че ще те убие веднага щом убие тези двама търговци и жалкия писар — каза птицата. — Казва ми да писна в главата ти, когато кажа това“.
— Скъпи ми, скъпи родиецо! — изрече в този момент нечий гладък плътен глас до него. — Разбирам, че сте се намесили днес, за да спасите този наш гост в града от беда. Много, много добре от ваша страна.
Криспин се обърна, видя презида на сената, жена му и басанида. Плавт Боносус беше добре известен, както с личните си слабости, така и с публичното си достойнство. Сенатът бе чисто символично тяло в управлението, но за Боносус се говореше, че води делата си със стил и чувство за ред, и го знаеха като дискретен човек. Чаровната му втора жена беше непогрешимо благопристойна, още млада, но скромна и излъчваща достолепие, неприсъщо за възрастта й. За един кратък миг Криспин се запита какво ли прави тя — ако изобщо правеше нещо, — за да се утеши, докато мъжът й е навън нощем с момчета. Не можеше да си я представи отдаваща се на страсти. Ето, тя се усмихна вежливо на двамата колесничари и и двамата се поклониха, на нея и на сенатора. Леко разсеян, миг след това Скорций продължи нишката на разсъжденията си.
Пардос се отдели от мъжете около прочутите колесничари и се приближи. За половин година с него бяха настъпили промени, но тях щеше да обсъди, щом останеха насаме с бившия му чирак. Знаеше обаче, че чувството му, когато видя, че качващия се по скелето е Пардос, бе неподправена радост.
Рядкост беше да се изпита или намери нещо неподправено тук, сред сложния лабиринт от интриги в града на Валерий. И това бе една от причините все още да се опитва да живее горе на своите скелета, сред златото и цветното стъкло, и образа на света, който предстоеше да сътвори. Хубаво желание, но вече познаваше достатъчно добре и Града, и себе си, за да разбира, че това няма да стане. Сарантион не беше място, където човек можеше да намери убежище, та дори в преследване на визия. Светът тук завладяваше човек, задържаше го в своя водовъртеж. Както сега.
Той кимна почтително на Боносус и жена му и промълви:
— Разбирам, че може би имате лична причина да желаете да оправите нещата с този лекар. С удоволствие ще оставя проблема във вашите ръце, стига нашият източен приятел — и се поклони вежливо на доктора — да желае да стане така.
Басанидът, преждевременно побелял и доста скован и официален в обноските си, сведе глава.
— Аз съм удовлетворен. — Сарантийският му наистина бе много добър. — Сенаторът бе така щедър да ми предложи жилище, докато правя проучванията си тук. Ще оставя на него и на по-вещите от мен в правосъдието на Сарантион да решат как да се постъпи с онези, които убиха слугата ми.
Криспин се постара да запази невинна физиономия и кимна. Басанида явно го подкупваха и жилището беше първото, което щеше да получи. Момчето щеше да изтърпи някакво наказание, наложено от бащата, а нещастния мъртъв слуга набързо щяха да го погребат извън градските стени.