Сърпът на синята луна вече се бе извисил над къщите. Смътно бяла огнена резка сякаш пробяга по малка пресечка, вля се в по-широката улица и изчезна.
— Трябва да влезеш! — заговори Пертений от Евбулус, щом подминаха масивната каменна къща със залостената порта, където беше влязла носилката, и стигнаха до вратата му. — Шанс да поговорим. Далече от уличната тълпа, войниците. Артисти. Необразована сган.
— О, не — възпротиви се Криспин с кисела усмивка. Имаше нещо дразнещо смешно у този човек, възприел подобен тон в сегашното си състояние. — И двамата се нуждаем от сън, приятелю. — Чувстваше вече замаята от виното, а и от други неща. Неспокойството, което носеше идващата пролет. Нощ. Сватба. Сянката на миналото. Не искаше да е точно с този човек сега. Не знаеше що за човек е.
— Трябва! — настоя секретарят. — Да поговоря с теб. Моята задача. Пиша за строителствата на императора, за Храма. Твоята работа. Въпроси! Защо бик? Онези жени? На купола? Защо толкова много от… от тебе, родиецо? — В един обезпокоителен миг погледът, втренчен в него на лунната светлина, беше много прям, дори можеше да се нарече трезвен.
Криспин примига. Нещо повече имаше тук, отколкото бе очаквал — от този мъж, от този час на нощта. След дълго колебание си каза „защо пък не“, тръгна със секретаря на Леонт към вратата и влезе, щом слугата им отвори. Пертений се препъна на прага и залитна, после го поведе тежко нагоре по стълбището. Криспин чу как се затвори входната врата.
Зад тях, из нощните улици на Града, пламъци блесваха и се стапяха като всяка друга нощ. Зрими или незрими, не от свещ или огниво, необясними и загадъчни като морето, окъпано в лунна светлина, като страстите на мъжете и жените между раждането и смъртта.
Обработка The LasT Survivors — sqnka, 2018
5
Първото, което Гизел осъзна в мига, в който се появиха със стратега и изключително високомерната му съпруга пред императора и императрицата, беше, че ги очакват.
Не очакваха, че ще го разбере. Искаха да вярва, че импулсивното решение на Леонт да я доведе тук ги е изненадало. Очакваха от нея да действа подведена от това неразбиране, да се държи дръзко и да направи грешки. Но тя бе преживяла целия си живот в кралски двор и каквото и да си въобразяваха самонадеяните сарантийци за антите в Батиара, между нейния дворцов комплекс във Варена и Имперския прецинкт тук имаше колкото разлики, толкова и прилики.
Докато музикантът оставяше инструмента си, а императорът и малкото дворцово обкръжение се обръщаха към нея, Гизел прецени набързо алтернативите и реши да поднесе почитанията си най-официално, с пълния поклон и допирането на челото в пода. Валерий — с гладко обръснато лице, добродушно и ведро — се обърна към Леонт, а след това погледна Гизел, щом тя се изправи. Устните му колебливо се кривнаха за поздрав. Аликсана, на стол от слонова кост с нисък гръб, облечена в тъмночервено и с пищни накити, й се усмихна почти приятелски.
И тъкмо тази лекота, с която двамата приеха появата й, това добродушно посрещане, в което не им се наложи да вложат никакво вътрешно усилие, накара Гизел изведнъж да изпита страх, все едно че стените на тази стая се бяха отдръпнали, за да открият необятното студено море отвън.
Преди половин година тя бе изпратила тук един майстор с предложение за брак с този мъж. Жената, императрицата, знаеше за него. Майсторът й го беше казал. И двамата го бяха предвидили — или се бяха досетили — каза й Гай Крисп, още преди да им е заговорил. Вярваше му. Като ги гледаше сега, императорът с престорената му изненада и Аликсана със заблуждаващо радушното приемане, му вярваше безусловно.
— Простете ни, трижди въздигнати, това непредвидено натрапване — заговори отривисто Леонт. — Водя ви царствена особа, кралицата на антите. Крайно време е, по мое мнение, тя да е тук сред нас. Ако бъда обвинен за това, ще го приема.
Държеше се откровено и прямо. И следа нямаше от изтънчената походка и тон, демонстрирани в дома на танцьорката. Но все пак трябваше да знае, че това не е изненада за тях, нали? Или тя грешеше? Гизел крадешком погледна Стилиана Далейна: нищо не можеше да се отгатне по това безизразно лице.