Канцеларът се окашля сухо, прикрил устата си с шепа. Музикантът, много припряно и с видимо облекчение, се поклони и излезе с инструмента си. Никой не му обърна ни най-малко внимание. Суровият поглед на Гизел не се откъсна от главенстващия имперските служби.
Императорът заговори — бавно и замислено:
— Кралицата, разбира се, е права, Фаустин. Всъщност дори възкачването на чичо ми бе съпроводено с известно насилие. Скъпият баща на Стилиана беше убит.
Дотук с хитрините. Този човек нямаше да пропусне и един нюанс, без да го обърне в своя полза, прецени Гизел. Впрочем, можеше да го разбере: баща й беше същият навремето. Това й вдъхваше известна увереност, макар сърцето й да биеше учестено. Тези хора бяха опасно проницателни, коварни, но и тя самата бе дъщеря на такъв човек. Може би самата тя беше такава? Нищо нямаше да им попречи да я убият и навярно щяха да го направят. Но не можеха да я лишат от гордостта и от всичко, което бе наследила. Съзнаваше обаче една горчива ирония: защитаваше своя народ срещу обвинението, че е кръвожаден и варварски, след като сама се бе оказала набелязана жертва на убийство — в свято, божие място.
— Времената на промяна рядко минават без щети — отрони тихо канцеларът първите си думи. Гласът му бе тънък като папирус и много ясен.
— Същото трябва да се каже и за войната — отвърна рязко Гизел. Нямаше да позволи тази вечер да се превърне във философска беседа. Дошла беше тук не просто за да спаси живота си, каквото и да си мислеха или говореха някои.
— Несъмнено. — Аликсана кимна замислено. — Един човек изгаря и умира, или загиват хиляди и хиляди. Правим своя избор, нали?
„Един човек изгаря и умира“. Този път Гизел погледна бързо към Стилиана. Нищо не можа да улови на лицето й. Знаеше историята. Всички я знаеха. Сарантийски огън на улицата, призори.
Валерий клатеше глава.
— Избор. Да, скъпа. Но той не е своеволен, ако имаме доблест. Служим на бога. Така, както го разбираме.
— Така е, ваше величество — заяви отривисто Леонт и думите се врязаха като острие на меч в изкусително мекия глас на императора. — Войната в името на Джад не е като други войни. — Извърна отново очи към Гизел. — А и не може да се каже, че нашествията са нещо неприсъщо за антите.
Не можеше, разбира се. Самата тя го беше намекнала. Народът й бе завладял Батиарския полуостров, опустошил беше Родиас, опожарил го беше. А това правеше идеята за военно нахлуване трудно оборима, нито пък имаше право да моли за милост. Само че тя не правеше това. Опитваше се да насочи всичко това към истината, която знаеше: ако нахлуеха като нашественици — дори този снажен златокос пълководец да успееше в началото, — нямаше да устоят. Изобщо нямаше да устоят срещу антите, с инициите по границите и след като Басания отвореше друг фронт, след като там осъзнаеха последиците от възстановяването на една велика империя. Не, възвръщането на Родиас бе възможно само по един начин. И средството беше тя, в своята младост, с живота си, който можеше да свърши с отрова в чашата вино или с безмълвно забито острие в сърцето й.
Толкова тясна и крива пътека й оставаше, по която да се опита да тръгне. Леонт, великолепният и благочестив войник, който я гледаше сега, бе този, който щеше да донесе разруха на страната й, ако императорът му дадеше благословията си. „В името на Джад“. Правеше ли това мъртвите по-малко мъртви? Можеше да ги запита точно това. Но този въпрос едва ли беше важен сега.
— Защо не разговаряхте с мен досега? — отново се обърна тя към Валерий, мъжа със спокойното и благодушно лице, когото бе поканила да се ожени за нея. Мъчеше се да надвие внезапно обзелата я паника. Все още й беше трудно да срещне очите на Аликсана, въпреки че точно тя се държеше най-добросърдечно от всички. „Нищо тук не е каквото изглежда“, продължаваше да си напомня Гизел. Ако изобщо съществуваше някаква истина, в която да може да се вкопчи, тя беше това.
— Бяхме в преговори с узурпаторите — отвърна с жестока откровеност Валерий. „Използва честността за инструмент“.
— Аха — промълви тя, стараеше се да прикрие смущението си, доколкото можеше. — Нима? Колко… благоразумно.
Валерий сви рамене.
— Съвсем очевиден курс. Беше зима. Не е сезон за военни походи, но куриерите вървят. Глупаво би било да не се постараем да научим колкото може повече за тях. А те естествено щяха да научат, ако ви бяхме приели тук официално. Затова и не го направихме. Но се разпоредихме да ви наблюдават, да ви пазят цялата зима от възможни убийци. Трябва да сте в течение на това. Имат тук шпиони — както имахте и вие.