Последното го пренебрегна.
— Нямаше да разберат, ако се бяхме срещнали като сега. — Сърцето й продължаваше да бие учестено.
— Допуснахме, че щяхте да откажете всякакъв друг прием, освен като гостуваща кралица — каза кротко императрицата. — Което си беше — и е — ваше право.
Гизел поклати глава.
— Редно ли е да настоявам за церемония, когато умират хора?
— Всички го правим. Нищо друго не ни остава в такива времена, нали? — каза Валерий.
Гизел го погледна в очите. Изведнъж си помисли за хейромантите, за уморените свещеници и за един стар алхимик, извън стените на града. Ритуали и молитви, докато вдигаха могилата на мъртвите.
— Трябва да знаете — продължи с все така спокоен тон императорът, — че Юдрик от Варена, който сега се титулува „регент“, предложи да ни се закълне във васал на вярност и — това е ново — да започне да плаща официално данък два пъти годишно. Освен това ни покани да назначим в двора му съветници, военни, както и религиозни.
Доста важни подробности. Гизел затвори очи. „Трябва да знаете“. Не го беше знаела, разбира се. Беше се озовала на половин свят от трона си и бе прекарала цяла зима в очакване да я посрещнат в двореца, да получи своята роля, да оправдае бягството си. Значи Юдрик беше спечелил. Винаги си беше мислила, че ще спечели.
— Условията му бяха предвидими — продължи императорът. — Да го признаем за крал и да му поднесем само една смърт.
Тя отвори очи и го погледна отново, без да мигне. Това й беше позната територия, по-позната, отколкото може би си мислеха. В отечеството й бяха правили облози дали ще умре преди зимата. Опитали се бяха да я убият в храма. Двама души, които бе обичала, загинаха там заради нея.
Беше дъщеря на баща си, така че вирна брадичка и отвърна пламенно:
— Нима, ваше величество? Сарантийски огън? Или само един нож за мен в нощта? Нищожна цена, с която да се плати вековечна слава, нали? Васална клетва! Данък, съветници? Религиозни и военни? Слава на Великия Джад! Поети ще възпеят величието на това дело за бъдните поколения. Как бихте могли да откажете такава слава?
Последва тягостна тишина. Изражението на Валерий се промени съвсем леко, но взряна в сивите му очи, Гизел разбра страха, който този човек бе способен да всели у хората. Чуваше пращенето на огъня в това мъчително безмълвие.
Съвсем предвидимо първа се осмели да проговори Аликсана.
— Надвиха те, любими — закачливо подхвърли тя. — Прекалено умна е за теб. Сега разбирам защо не искаш да ме изоставиш и да се ожениш за нея, или дори да й устроиш подобаващ прием в двореца.
Някой издаде задавен звук. Гизел преглътна с усилие.
Валерий се извърна към жена си.
Не каза нищо, но изражението му отново се промени. Излъчваше някаква странна интимност. И след миг Аликсана бе тази, която леко се изчерви и наведе очи.
— Разбирам — промълви тя. — Всъщност не бях си помислила… — Погали с пръсти колието на шията си. — Това… не беше необходимо — добави със сведен поглед. — Не съм чак толкова крехка. Господарю мой.
Гизел нямаше представа какво означава всичко това. Подозираше, че никой от присъстващите няма представа. Съвсем интимни неща, споделени публично. Запремества очи от нея към него… й разбра. Със сигурност.
Нещата не бяха такива, за каквито ги беше взела.
Не я бяха канили до тази нощ в Имперския прецинкт не заради преговорите с узурпаторите във Варена или поради други някакви строги изисквания на дворцовия протокол, а защото император Валерий бе искал да спести на своята жена младото излъчване на Гизел и онова, което — съвсем формално — значеше или можеше да значи то.
Всички знаеха, че има начин да се опрости това възвръщане на родната люлка на империята. Не само тя го беше разбрала и бе изпратила един майстор на дълъг път дотук с лично послание. Логиката, здравият разум на този брак беше непоклатима. А съпругът се беше наложил над владетеля. Удивително.
А това означаваше, че ако тази нишка на мисълта й беше вярна, тази нощ я бяха допуснали тук само защото… защото точно сега се взимаше друго решение.
Пролетта идваше. Вече беше дошла всъщност. Гизел вдиша дълбоко.
— Нападате ни, нали?
Валерий Сарантийски извърна очи от съпругата си и погледна отново Гизел. Изражението му бе станало като на духовник, замислено и съсредоточено.
— Всъщност да. Във ваше име и в божието. Вярвам, че ще одобрите?
Всъщност не я молеше, разбира се. Просто го заявяваше. И не само на нея. Гизел чу, долови почти осезаемо вълната, преминала през раздвижилите се неспокойно стоящи и седящи хора. Ноздрите на стратега чак се раздуха като на състезателен кон, чул тръбния сигнал за старт. Допускал го беше. Беше го очаквал, но не го беше знаел. Досега. Моментът бе избран така, че да изглежда сякаш Валерий току-що е решил импулсивно, на мига, по настроение, заради нейната поява тук. Или може би цялата тази вечер с музика сред най-близки приятели в навечерието на пролетта бе нагласена така, че да се стигне до това „мигновено“ решение, без никой друг да знае, дори съпругата му. Човек, който дърпаше скрити струни, който караше другите да танцуват според неговите нужди. Или да умират.