Беше права, разбира се. Никой не проговори, за да я разубеди. Леонт я придружи до вратата и щом тя излезе, погледна императора и се усмихна.
Гизел беше чула, че двамата се познавали още преди първият Валерий да седне на трона. Леонт трябваше да е бил много млад тогава.
— Скъпи господарю — заговори стратегът, неспособен да скрие вълнението в гласа си, — може ли да помоля всички присъстващи да бъдат предупредени, че тази информация все още не бива да излиза оттук? Бих могъл да се възползвам от предимството във времето.
— О, скъпи ми Леонт — каза императрицата, — те със сигурност са се подготвяли много преди това дете да избяга от трона си. Попитай я, ако наистина е необходимо.
Гизел пренебрегна лекото предизвикателство с „детето“ и „избягала“, забеляза, че Валерий я гледа, и чак сега осъзна, че всъщност той още очаква отговора на въпроса, който й беше задал. „Вярвам, че ще одобрите?“
Формална учтивост, помисли си тя. Явно държеше на тези неща. Струваше си да се знае. Този мъж на Златния трон сигурно винаги държеше да е вежлив. Макар и да правеше точно това, което сам е решил, и да съзнаваше последствията, които щяха да понесат другите.
— Дали одобрявам? Разбира се, ваше величество — излъга тя. — Иначе защо пътувах до Сарантион?
И се поклони, най-вече за да прикрие лицето си и онова, което щеше да се прочете в очите й. Вместо тази изящна, огряна от светилници дворцова стая виждаше отново гробната могила, спомняше си гражданската война и глада, мъчителните последици от чумата. Скърбеше неутешимо, че няма край себе си дори една-единствена жива душа, на която да може да се довери. Почти съжаляваше, че не беше умряла във Варена, вместо да чува този въпрос, зададен й тук, докато стои съвсем сама в тази чужда земя, където отговорът й — лъжлив или не — нямаше никаква тежест, нито смисъл на света.
— Наистина… не се… чувствам… добре — каза Пертений от Евбулус.
Намираха се в скромна стая на горния етаж в дома на секретаря. Пертений лежеше проснат върху тъмнозелен диван; с едната ръка на очите, другата — на корема. Криспин стоеше до малкия прозорец и гледаше към пустата улица. Звездите бяха изгрели, духаше вятър. В камината пращеше огън. На едно бюро между дивана и прозореца лежаха купчини документи, книги, прибори за писане, хартии с различен цвят и текстура.
Между тях бяха разпръснати — Криспин го забеляза още с влизането си в стаята — собствените му ранни скици за купола и стените на Великия храм.
Беше се учудил как са се озовали тук, но след това си спомни, че секретарят на Леонт е също така официалният историк на строителните проекти на Валерий и описването на неговия труд бе част от тази задача.
„Защо бик?“ — беше попитал Пертений, докато едва стоеше на краката си вън на улицата, пред вратата на къщата. „Защо толкова много от теб на купола?“
Коварни въпроси, и двата. Криспин, който не изпитваше гореща симпатия към суховатия секретар, влезе и се качи с него по стълбите. Предизвикан? Заинтригуван? Или и двете? Най-вероятно загуба на време, реши накрая, и погледна към излегналия се Пертений.
— От многото вино е — отвърна сдържано. — Особено ако човек обикновено не пие.
— Не пия — каза Пертений и помълча. — Тя те харесва, знаеш ли? Повече от мен.
Криспин пак извърна глава от прозореца. Пертений беше отворил очи и го гледаше. И погледът, и тонът му бяха съвсем неутрални: историк, отбелязващ факт, не обзет от неприязън съперник.
Не можеше да го подведе. Не и за това. Той поклати глава.
— Шайрин ли? Да, харесва ме. Като връзка с баща й. Не и за нещо друго. — Всъщност не беше много сигурен доколко е вярно, но смяташе, че в повечето случаи е. „Представи си как пръстите й леко повдигат туниката ти отзад и нагоре, после се плъзгат обратно надолу по кожата ти…“ Криспин отново рязко тръсна глава, този път по съвсем друга причина. — Да ви кажа ли какво мисля?
Пертений зачака. Човек, свикнал да слуша, посветен в много тайни — жилка в характера не по-малко, отколкото професионална черта. Наистина не изглеждаше добре.
Криспин изведнъж съжали, че е влязъл тук. Не искаше да води този разговор. С досада и леко раздразнен, че са го вкарали в това положение — или може би сам се бе вкарал — заговори:
— Мисля, че на Шайрин й е омръзнало да я обсаждат мъже всеки път, щом излезе навън. Прави живота й труден, въпреки че някои жени сигурно си въобразяват, че го желаят.
Пертений кимна бавно, с натежала глава. Затвори очи и с усилие ги отвори отново.
— Смъртните търсят слава — заговори дълбокомислено. — Без да съзнават какво значи това. Тя се нуждае от покровител. Някой, който да ги държи настрана.