Криспин усети, че му е трудно да диша.
Много предпазливо, след като се озърна отново към дивана, издърпа леко листа и продължи да чете. Не вярваше на очите си.
„С тези мъже тя се съвкупява с неутолима сласт, понякога с по двама наведнъж, и я използват като улична проститутка в собствената й баня, докато другите жени се галят една друга и ги окуражават с похотливи и сладострастни стонове. Едно добродетелно момиче, каза ми много тайно служителят, било отровено от императрицата затова, че дръзнало да каже, че тези деяния са неблагочестиви. Тялото й така и не било намерено. Тази неописуемо скверна уличница, която сега е наша императрица, винаги принуждава святите мъже да я чакат пред баните й заран, докато войниците бъдат изведени през тайна вътрешна врата. След това поздравява духовниците полугола, с миризмата на похот още по тялото й, и така скверни сутрешните молитви към Святия Джад“.
Криспин преглътна с мъка. Вените на слепоочията му пулсираха. Озърна се през рамо към спящия. Пертений вече хъркаше. Изглеждаше болнав, сив и безпомощен. Криспин усети, че ръцете му треперят. Листът захрущя в ръката му и той го пусна. Изпитваше гняв и страх, а под тези две чувства, като глух барабанен тътен — усилващ се ужас. Имаше чувството, че всеки момент ще повърне.
Знаеше, че трябва да се махне. Трябваше да се махне оттук. Но в съвършено оформените фрази на това сквернословие, в тази отрова имаше сила, която го накара — въпреки волята му, все едно че бе обсебен от някаква тъмна магия — да издърпа нова страница.
„Когато тракезийският селяк, извършил скверно убийство, за да постави на трона неукия си роднина, накрая по свое право го зае, макар и не под селското си име (което изостави в напразно усилие да махне от себе си миризмата на тор от нивите), започна все по-открито да върши среднощните си ритуали с демони и черни духове. Като пренебрегваше отчаяните вопли на своите клирици и избиваше безскрупулно всеки, който не пожелаваше да замълчи, Петрус от Тракезия, Императорът на нощта, превърна седемте двореца на Имперския прецинкт в нечестиви места на дивашки оргии, кръв и черна магия. След това, в злостен фарс на благочестива набожност, заяви намерение да построи огромен нов Храм на бога. Привлече за това си деяние зли и безбожни хора — най-вече чужденци — да го планират и украсят, понеже знаеше, че те не ще се опълчат на пъклените му цели. Мнозина в Града по това време с право вярваха, че тракезиецът лично извършва ритуали на човешки жертвоприношения нощем в още недовършения Храм, където били допускани само доверените му и посветени съмишленици. Императрицата пък, оплискана с кръвта на невинни жертви, казват, танцувала за него на светлината на запалени свещи в подигравка към светостта на Джад. След това, гола и пред очите на императора и другите, блудницата взимала незапалена свещ от олтара, както правела в младостта си на сцената, лягала на пода пред похотливите погледи на всички и…“
Криспин смачка хартиите и ги пусна на масата. Стигаше му. До гуша му беше дошло. Вече бе готов да повърне. Този мазен, толкова дискретен и нищо не пропускащ от погледа си секретар на стратега, този официален хронист на войните от управлението на Валерий и на строителните му проекти, с почетното си място в Имперския прецинкт, беше бълвал в тази стая натрупаната си мръсотия, жлъч и омраза.
Зачуди се дали тези думи изобщо са предназначени да ги чете някой. И кога? Щяха ли хората да им повярват? Можеха ли след години да внушат впечатление за истина у онези, които така и нямаше да са познавали хората, за които се отнасяха тези отвратителни слова? Възможно ли беше?
Хрумна му, че само да излезе оттук с подбрана пачка от тези листове в ръката, Пертений от Евбулус ще изпадне в немилост и ще го пратят в изгнание.
Или — напълно възможно — щяха да го екзекутират. Смърт, която щеше да падне на името му. Все пак в ума му се задържа мисълта да го направи, докато стоеше над отрупаната маса задъхан и си представяше тези страници зацапани на пурпурни петна със злостната си омраза, и слушаше хъркането на спящия и пращенето на огъня, и далечните смътни звуци на нощния град.