Спомни си Валерий в онази първа нощ, застанал под внушителния купол, сътворен от Артибасос. Учтивата добронамереност, изписана на интелигентното лице на императора, докато търпеливо наблюдаваше как Криспин опознава с очи и ръце повърхността, която му поверяваха, за да вгради в нея изкуството си.
Спомни си Аликсана в покоите й. Златна роза на масичката. Символ на ужасно крехката красота. Преходността на всичко. „Направи ми нещо, което ще устои на времето“, беше му казала.
Мозайка: копнеж по вечното. Осъзнал беше, че тя разбира това. И още тогава беше разбрал, че тази жена по някакъв начин ще остане винаги с него. Беше малко преди същият този мъж, който спеше сега със зяпнала уста на дивана си, да почука и да влезе с дар от Стилиана Далейна.
Криспин помнеше — и сега го осъзна по съвсем различен начин — поглъщащия поглед, с който Пертений беше обгърнал малката, разкошна, огряна от пламъците на огъня стая на Аликсана, и израза в очите му, когато бе видял императрицата с разпусната коса и като че ли насаме с Криспин в късната нощ. „Неописуемо скверната уличница, която сега е наша императрица“.
Взе внезапно решение и излезе от стаята.
Бързо слезе по стълбите. Слугата дремеше на столче под железен стенен свещник. Събуди се рязко, щом чу стъпките му, и скочи на крака.
— Господарят ти заспа с дрехите — подхвърли му Криспин. — Погрижи се за него.
Отключи външната врата и излезе. След онова, което бе прочел на светлината на огъня, студеният въздух и тъмнината ни най-малко не го притесниха. Спря посред улицата, погледна нагоре, видя звездите: така далечни, така откъснати от тленния живот, никой не можеше да ги привлече. Прие с благодарност студения полъх на лицето си и го потърка с ръце, сякаш за да се пречисти.
Изведнъж много, много му се прииска да си е у дома. Не в къщата, която му бяха дали тук, а на половин свят разстояние. Отвъд Тракезия и Саврадия, отвъд черните лесове и пусти пространства, отново във Варена. Прииска му се да е с Марциниан, при майка си, с другите приятели, толкова пренебрегвани през последните две години, сред спокойния уют на неща, познати от цял живот.
Лъжливо убежище беше това. Знаеше го още докато мисълта се оформяше. Варена сега се беше превърнала в клоака много повече от Сарантион, място на убийства и гражданско насилие, на черни интриги в двореца: без дори възможността за избавление, на която можеше да разчита тук, горе под купола на Храма.
Всъщност човек нямаше къде да се скрие от онова, което, изглежда, представляваше светът, освен ако не реши да се направи на Свят шут и да избяга някъде в пустинята или да се качи на самотна скала. А и в голямата схема на нещата… той вдиша отново дълбоко студения нощен въздух… как можеше да се съпоставят тези ужасни злословия, това мръсно безчестие на един вгорчен от живота драскач… със смъртта на деца? Не можеше. Изобщо.
Хрумна му, че човек понякога не стига сам до изводи за своя живот, той просто… открива, че вече ги е направил. Нямаше да избяга от всичко това, нямаше да пусне косата си до раменете и дрипавите му дрехи да завонят от непрана пот и изпражнения сред пустинята, а кожата му да се покрие с мехури и да изгори. Човек живее в света. Човек търси и най-малката благодат, която може да се открие в него, както и да определя тези неща, и приема, че творението на Джад — или на Лудан, зубира, или на която и да е друга почитана сила — не е място, където смъртните мъже и жени ще намерят безметежен покой. Може би съществуваха други светове — някои проповядваха това, — по-добри от този, светове, където вечното блаженство и хармония са възможни, но той не живееше и никога нямаше да живее в такъв свят.
И докато си мислеше всичко това, Криспин се обърна и погледна малко по-нататък по улицата, и видя огряната от факли стена на огромната къща, съседна на дома на Пертений, с двора с високата порта, в който преди малко бяха внесли изящна носилка. Портата бе отворена и пред нея под звездната светлина стоеше слугиня, загърната плътно в наметало срещу студа, държеше в едната си ръка свещ и гледаше право към него.
Жената видя, че я е забелязал. Без думи вдигна свещта и му махна с другата ръка към разтворената порта.
Криспин, без дори да се усети, че го прави, съвсем неволно беше заобиколил, за да се озове от другата страна. С гръб към мрачно подканящата светлина, отново стоеше съвсем неподвижен насред улицата, но вече всичко се бе променило, всичко бе напълно променено от зейналия вход. Вляво от него, над внушителните фасади от камък и тухли на къщите, се издигаше окъпаният от звездна светлина купол, ясна и ведра извивка над всичките тези нащърбени, тленни черти и ръбове, презряла ги в своята красота.