Но сътворена от смъртен. От Артибасос, един от тези, които живееха тук долу, сред тази убийствена плетеница на човешки връзки и влияния: жена, деца, приятели, покровители и врагове, сред гняв и безразличие, горчилка, слепота и смърт.
Криспин усети, че вятърът се е усилил, представи си слабичкото слугинче, прикрило с шепа свещта при отворената порта зад него. Представи си как се приближава до нея, подминава, прекрачва през онзи праг. Усети как се е разтуптяло сърцето му. „Не съм готов за това“, помисли си, ала знаеше, че в едно отношение това просто не е истина и че в друго — никога няма да е готов за онова, което го чакаше зад портата, тъй че мисълта бе напразна. Но също тъй разбираше, сам в звездната нощ на Сарантион, че му е нужно да прекрачи онзи праг.
Нуждата имаше много лица и страстта бе едно от тях. Нащърбените черти на тленността. Врата, която в края на краищата му бе поднесъл животът. И той се обърна.
Слугинята все още беше там, чакаше. Задачата й бе да чака. Никакви свръхестествени огньове не припламваха, нито пробягваха вече по нощната улица. Никакви човешки гласове не стигаха до него, вик на страж или песен на нощен скитник, или на пияни привърженици на фракция от някоя далечна кръчма, песен отекнала над покривите.
На красиво оформената каменна стена на голямата къща имаше четири факли, поставени на равни интервали в железните халки. Звездите отгоре грееха ярки, морето сега бе зад него, далечно почти колкото тях. Жената на прага беше много млада, още момиче, с боязън в очите.
Подаде му свещта и без да проговори, отново махна с ръка навътре, към неосветените стълби. Той си пое дъх, усети съпротива някъде дълбоко в себе си и припозна отчасти тази надигнала се против течението на мига вълна: гнева на нравствеността. Мрак и смътна, поднесена пред очите му светлина.
Взе пламъчето от хладните пръсти на момичето и тръгна нагоре по витото стълбище.
Нямаше никакво осветление, само пламъчето в ръката му мяташе треперливи сенки по стената. Стигна до горната площадка, огледа се и видя сияние — оранж и порфир, жълто и стопено злато — през леко открехната врата на стая по коридора. Остана замръзнал за миг, след това духна свещта и я остави: на мраморна маса със сини жилки, с железни крака като лъвски лапи. Продължи по коридора с мисълта за звездите и студения вятър навън, за жена си, когато издъхваше и преди това, а после — за нощта предната есен, когато една жена го чакаше в стаята му преди разсъмване, с нож в ръка.
И ето, че стигна до вратата й в този тъмен дом, отвори я с рамо, влезе, видя светилници, тлеещ червен огън, широко легло. Облегна се на вратата, притвори я с тялото си. Сърцето му блъскаше в гърдите, устата му бе пресъхнала. Тя се обърна: стоеше до прозорец с изглед към вътрешен двор.
Дългата й светлозлатиста коса бе разпусната, всички накити бяха свалени. Беше облечена в роба от най-бяла коприна, облекло на невяста за брачната нощ. Ирония? Необходимост?
Очите му се замъглиха от предчувствие и желание, щом я видя, дъхът му заизлиза накъсано. Боеше се от тази жена и почти я мразеше, и чувстваше, че може да умре тази нощ, ако не я има.
Срещна го в средата на стаята. Не се беше усетил, че е пристъпил напред, времето се движеше накъсано, като в трескав сън. И двамата мълчаха. Той видя за миг страстното синьо на очите й, но след това тя внезапно изви главата си назад като вълк или куче в израз на покорство. И тогава, преди да е успял да реагира, да откликне, да се опита поне да разбере, тя вдигна отново главата си със синята жар на очите и пое устата му със своята, както го бе направила веднъж, преди половин година.
Този път го захапа, силно. Криспин изруга тихо, вкусил собствената си кръв. Тя се засмя, понечи да се отдръпне. Той отново изруга, възбуден неописуемо, опиянен, задържа я за златния водопад на косата, притегли я към себе си. И щом се целунаха този път, видя, че е затворила очи, устните й бяха разтворени, гърлото й пулсираше, лицето й на мигащите пламъци на огъня беше бяло като робата й, като знаме на поражение.
Но поражение нямаше. Никога досега не бе познавал любовна игра като битка — всяка целувка, докосване, събиране, извивка назад за отчаян дъх и нова схватка на враждебни сили, отчаяния порив на другия, примесен с гняв и страх, че никога няма да се откопчиш, че няма да можеш да се удържиш. Предизвикваше го без усилие, доближаване, допир, отдръпване, връщане, извитата наново шия в краткия миг на покорно отдаване — шия дълга и гъвкава, кожата — гладка, ухаеща и млада в нощта — и той усети внезапен, стъписващ прилив на нежност, преплетен с ярост и страст. Но тогава тя отново вдигна глава, с блеснали очи, устата — широко отворена, а ръцете й се впиха в гърба му, щом се целунаха. А след това вдигна ръката му, много бързо, изви я и я захапа.