Работеше с мозайка, със стъкло, тесери и светлина. Ръцете бяха животът му. Изръмжа нещо несвързано, вдигна я от пода, понесе я към високото легло с балдахина. Постоя така за миг, притиснал я до гърдите си, след това я пусна. Тя го погледна, очите й се промениха, уловили светлината. Робата й беше разкъсана на едното рамо. Той го беше направил. Видя в полумрака извивката на гръдта й и треперливата светлина на огъня, заиграла по нея.
— Сигурен ли си? — промълви тя.
Криспин примига.
— Какво?
Щеше да запомни тази усмивка, всичко, което тя означаваше, което говореше за Стилиана. Тя промълви — иронично, уверено, но горчиво като пепел от отдавна изтляло огнище:
— Сигурен ли си, че не желаеш императрица или кралица, родиецо?
Остана за миг без думи, докато я гледаше отгоре, дъхът му беше секнал, все едно в гърдите му се беше забила рибарска кука. Усети, че ръцете му треперят.
— Много сигурен — прошепна хрипливо и издърпа бялата риза над главата си. Тя остана да лежи неподвижна за миг, после вдигна ръка и един дълъг пръст пробяга по тялото му, леко, бавно, една-единствена права линия, илюзия за простота, за ред в света. Ала не му убягна, че и тя едва успява да се сдържи, и това само усили страстта му.
„Много сигурен“. Самата истина и в същото време — безнадеждна лъжа. Та къде можеше да се намери сигурност в света, в който живееха? Чистата права линия, очертана от пръста й, не беше движението на техния живот. Все едно, каза си той. Поне тази нощ.
Остави въпросите и терзанията да се смъкнат като ненужна дреха. Надвеси се над нея и тя го поведе в себе си силно, а след това дългите й гъвкави ръце и дългите й крака се увиха около тялото му, пръстите се впиха в косата му и заиграха по гърба му, устата й зашепна в ухото му, отново и отново, бързо и настойчиво, докато и нейният дъх стана накъсан и жаден, точно като неговия. Знаеше, че трябва да я боли, но чу хрипливия й стон едва когато тялото й се изви нагоре в своя дъга, над всичките нащърбени тленни черти и ръбове.
Видя сълзи, замръзнали като диаманти по скулите й, и разбра — разбра, — че макар и погълната като догаряща свещ от желанието, отвътре тя кипеше от гняв заради разкритата си слабост, заради това, че бе издала дълго таените дълбини на страстта. Помисли си, че може да го убие сега, също толкова лесно, колкото и да го целуне отново. Не беше пристан тази жена, тази стая, не беше никакво убежище, а само цел, към която така неистово се беше стремил и която не можеше по никакъв начин да отрече: горчиво-пламенното, сложно заплетено кълбо от пориви и човешка потребност тук долу, под съвършения купол и звездите.
— Нямаш страх от високите места, доколкото мога да преценя.
Лежаха един до друг. Кичур от златната й коса — на лицето му, леко гъделичкане. Едната й ръка на бедрото му. Лицето й беше извърнато и той виждаше само профила й; беше се взрял в тавана. Там имаше мозайка, видя Криспин, и внезапно си спомни Сироес, който я бе сътворил, чиито ръце бяха прекършени от същата тази жена, заради провала му.
— Страх от височини? Щеше да е пречка в работата ми. Защо?
— Ще излезеш през прозореца. Той може да се върне скоро, със слугите си. Слез по стената и през двора, до другия край, при улицата. Има дърво, по което да се качиш до върха на външната стена.
— Веднага ли да си тръгвам?
Тя извърна глава. Криспин видя, че устата й е леко кривната.
— Надявам се, че не. Макар че може да се наложи да побързаш, ако много се забавим.
— Той… ще влезе ли тук?
Тя поклати глава.
— Едва ли.
— Хора умират заради такива „едва ли“.
Тя се засмя.
— Вярно. И той ще се почувства принуден да те убие, поне така мисля.
Това малко го изненада. Кой знае защо, беше заключил, че тези двамата — стратегът и аристократичният му трофей — имат еднакви разбирания за верността. Онази слугиня със свещта, всеки можеше да я види на улицата пред разтворената порта…
Не каза нищо.
— Плаша ли те?
Криспин извърна лице към нея. Нямаше смисъл да се преструва. Кимна.
— Да, но със себе си, не заради съпруга ти. — Тя задържа за миг погледа му, след това неочаквано извърна очи. Той промълви: — Съжалявам, че не мога да те обичам повече.
— Обич? Тривиално чувство — отвърна тя някак много бързо. — Нищо общо няма с това.
Той поклати глава.
— Приятелството започва с него, ако не и желанието.
Стилиана отново се обърна към него.