— По-добра приятелка бях, отколкото можеш да разбереш. От самото начало. Все пак ти казах да не се привързваш към работата си на онзи купол.
Казала го беше, без да го обясни. Отвори уста, но тя вдигна пръст и го опря на устните му.
— Без въпроси. Но го помни.
— Невъзможно. Да не се привържа.
Тя сви рамене.
— Аха. Е, добре. Безпомощна съм пред невъзможностите, разбира се.
Тялото й внезапно потръпна от хладния въздух: кожата и още беше влажна от любовната игра. Криспин стана и отиде до изтляващия огън, нахвърля цепеници и разрови жарта. Отне му няколко мига, докато го разпали. Когато се изправи, гол и затоплен, видя, че се е подпряла на лакът; гледаше го с откровен, преценяващ поглед.
Той се върна до леглото, застана до него и я загледа. Лежеше без преструвка и свян, гола и незагърната, и го остави да обходи с очи извивките и линиите на тялото й, дъгата на бедро и гръд, нежните скули. И той усети отново събуждането на страстта, неустоимо като прилив.
Погледът й пробяга надолу и усмивката й стана по-широка. И когато заговори, гласът й отново бе хриплив:
— Наистина се надявах да не ти се наложи да потърсиш бързо двора и дървото. — Едната й ръка се пресегна, погали го по члена, тя го привлече към леглото и го вкара в себе си.
И този път, в по-бавен и по-заплетен танц, му показа — както му бе предложила преди половин година — как обича Леонт да използва възглавница, а той откри нещо за себе си, поддаде се за кратко на илюзии за нежност. Малко по-късно в един момент се улови, че й прави нещо, което си бе позволявал да прави досега само за Иландра, и си помисли, докато усещаше ръцете й вкопчени в косата си, докато слушаше как шепне поток от несвързани думи сякаш против волята си, заставена от непреодолимото желание, че човек може да изпитва тъга от загуба, от нечия липса, от това, че го няма покрова на любовта, но не може да остане вечно погълнат и унищожен от скръбта, като в изгаряща негаснеща мълния. Животът, сам по себе си и за себе си, не беше измяна.
Знаеше, че някой вече се бе опитвал да му го каже.
Звукът, който тя издаде този път, бе по-силен, щом си пое дъх — сякаш от болка или все едно се бореше да надвие нещо. Придърпа го и отново го вкара в себе си, стиснала очи, ръцете й го привлякоха, след това бързо обърна и двамата и го яхна — яздеше го все по-силно и по-силно, властно, с лъснало от капките пот тяло на пламъците на огъня. Той се пресегна и докосна гърдите й, изрече името й веднъж: в съпротива, но покорен от неизбежността, също като нея допреди миг. Стисна бедрата й и я остави да поведе и двамата в дивата езда, а накрая чу вика й, отвори очи и видя как тялото й отново се изви в дъга, видя изопнатата над ребрата й кожа, щом тя се огъна над него като лък. По страните й отново имаше сълзи, но този път той се пресегна, бавно я притегли към себе си и ги зацелува, а тя му позволи.
И точно тогава, докато лежеше върху него задъхана, докато сплетените им тела още трепереха, с разпиляната й над двамата златна коса, Стилиана прошепна нечакано, злокобно тихо в сетнешните му спомени за този миг:
— Ще нахлуят в страната ти по-късно тази пролет. Все още никой не знае. Обявено беше на някои от нас тази нощ в двореца. Някои събития ще се случат скоро. Няма да кажа, че съжалявам. Нещо веднъж е направено, оттам следва всичко останало. Но помни тази стая, родиецо. Каквото и да стане. Каквото и да направя.
Объркан и все още със замаян ум, със страха като острие на нож в сърцето му, той успя да промълви само:
— Родиецо? Само това? Все още?
Тя лежеше върху него, вече съвсем неподвижно. Усещаше равните удари на сърцето й.
— Родиецо — повтори тя тихо, след разсъдливо мълчание. — Това съм, което направиха от мен. Не се заблуждавай.
„Защо плачеше тогава?“ — искаше му се да я попита, но го премълча. Щеше да запомни и тези думи, до една, и изопнатата дъга на тялото й, и горчивите сълзи на издалия се копнеж. Но в последвалата тишина чуха как входната врата долу тежко се затвори и отекна.
Стилиана леко се отмести. И без да вижда лицето й, Криспин знаеше, че се усмихва отново, с онази лукава, иронична усмивка.
— Добър съпруг. Винаги ме предупреждава, когато се връща у дома.
Криспин се взря в нея. Тя му отвърна с широко отворени, все така насмешливи очи.
— О, боже. Наистина. Нима си мислиш, че Леонт иска да убива хора по нощите? Тук някъде трябва да има нож. Държиш ли да се биеш с него, за честта ми?
Значи все пак имаше споразумение между тях. Някакво. Тези двамата изобщо не ги разбираше. Криспин изведнъж се почувства уморен, с натежала глава и уплашен:
„Нещо веднъж е направено“. Но долу се беше затръшнала врата, не му оставаше пространство да подреди нещата. Смъкна се тежко от леглото, започна да се облича. Тя го наблюдаваше спокойно, пригладила гънките на чаршафите около себе си, разпиляла коса на възглавницата. Видя я как смъкна разкъсаната си дреха на пода, без изобщо да мисли да я крие.