Той оправи туниката и колана си, коленичи и бързо навърза сандалите. Когато се изправи, я погледна за миг. Огънят отново беше изтлял, свещите — догорели. Голото й тяло бе целомъдрено покрито под ленените завивки. Седеше подпряна на възглавниците, неподвижна, попиваше погледа му и се отзоваваше на него. И Криспин изведнъж осъзна, че във всичко това има дързост и непокорство, и разбра колко е млада и колко е лесно да се забрави това.
— Не се заблуждавай — каза й. — В усилията си да държиш нас, другите, под властта си. Ти си много повече от всичките ти планове накуп. — Всъщност не беше сигурен какво означава това.
Тя поклати нетърпеливо глава.
— Всичко това е без значение. Аз съм само инструмент.
Криспин се намръщи.
— Предния път ми каза, че си трофей. Тази нощ — инструмент. Какво още трябва да науча? — Но докато я гледаше, усети в себе си странна, съвсем неочаквана болка.
Тя отвори уста да отвърне, но замълча. Крисп разбра, че е изненадана. После чу стъпки отвън в коридора.
— Криспин — промълви тя и посочи прозореца. — Върви. Моля те.
Чак след като пресече каменния двор, мина покрай фонтана и стигна ниската клонеста маслина в ъгъла, той осъзна, че е изрекла името му.
Изкатери се по дървото и на върха на стената спря. Полурезенът на бялата луна вече се беше издигнал високо. Криспин седеше на каменната стена над тъмната пуста улица и си спомняше за Зотик, за момчето, което беше някога, прехвърлило се от един такъв зид на дърво. Момчето, а после — мъжът. Помисли си за Линон, можеше почти да чуе язвителния й коментар на случилото се току-що. А може би грешеше: може би тя щеше да разбере, че тук властват сили много по-сложни от елементарното желание.
После се засмя, тихо и някак тъжно. Защото и това бе погрешно: нищо елементарно нямаше в желанието. Вдигна очи и видя силует, очертан на прозореца, през който се беше измъкнал преди малко. Леонт. Прозорецът беше затворен, пердетата в спалнята на Стилиана — спуснати. Остана да седи на стената, без да помръдва.
А после вдигна поглед и видя извисения над къщите купол. Куполът на Артибасос, на императора, на Джад. Неговият? А долу пробяга светлина, едва доловима с крайчеца на окото — един от онези тайнствени, неведоми пламъци, така присъщи за нощта на Сарантион, появи се на улицата и изчезна като сън, като човешки живот или спомен за него. Какво ли оставаше след това, зачуди се Криспин.
„Ще нахлуят в страната ти по-късно тази пролет“.
Не се прибра у дома. Далече беше домът му. Скочи от стената и тръгна нагоре по дългата тъмна и тясна уличка. Уличница му подвикна от сенките, гласът й — като песен в нощта. Той продължи напред и нагоре. Улицата го изведе на широкия площад пред портите на Имперския прецинкт, фасадата на Храма се падаше вдясно. При портика имаше стражи, през цялата нощ. Познаха го, щом приближи, кимнаха, отвориха едното крило на масивната врата. Вътре имаше светлина. Достатъчно, за да работи.
6
Същият час на нощта, същият вятър. Другаде някъде в Града четирима мъже вървяха под грейналата бяла луна.
Никога не беше съвсем безопасно в Сарантион, щом паднеше нощта, но група от четирима можеше да се чувства сравнително сигурно. Двама от мъжете носеха тежки тояги. Крачеха в студа, забавяни от неравния калдъръм, изпитото вино и болния крак на единия. Най-старият, нисичък и въздебел, се беше загърнал в тежко наметало до брадичката и изругаваше всеки път, щом вятърът се усилеше и затъркаляше боклуци по улицата.
Имаше и жени навън, присвити по входните ниши за подслон, тъй като бяха твърде оскъдно облечени — заради естеството на занаята си. Повечето се мотаеха с просяците край топлината на хлебарниците.
По едно време един от по-младите в групата се обади, че искал да се позадържи, но нисичкият с наметалото изръмжа люта ругатня и продължиха напред. Една жена — момиче по-скоро — ги последва малко по-натам, след това спря, сама насред улицата, преди да се върне на топло. Когато се обърна, видя огромна носилка на раменете на осмина носачи — не обичайните шестима; идваше откъм пресечката и след това пое надолу по улицата. Момичето беше достатъчно благоразумно, за да не извика след благородника. Ако такива като него искаха жена, щяха да си я изберат сами. А пък като повикаха някоя иззад завеските на носилката, нямаше никаква гаранция за безопасността й. Богатите си имаха своите правила в тези неща, както и във всичко друго.