Нито един от четиримата мъже не беше трезвен. Домакинята ги беше почерпила с вино в края на сватбеното празненство, а и току-що бяха излезли от една шумна кръчма, където най-старият ги беше почерпил с още няколко кани.
Ходенето щеше да е дълго, но Кирос нямаше нищо против. Струмозус се беше държал изумително сърдечно в таверната, щедро и словоохотливо описваше най-вкусните рецепти за змиорка и сърнешко, най-подобаващия брачен съюз на сос и основно блюдо според кулинарния трактат на Аспалий отпреди четиристотин години. Така че Кирос и другите разбраха колко доволен е майсторът им от развоя на нещата през изтеклия ден.
Или поне беше доволен, докато не се озоваха отново навън и не си дадоха сметка колко студено е вече и колко късно, а ги чакаше дълъг път по ветровитите улици до палатата на Сините.
Кирос, бездруго свикнал със студа, беше твърде въодушевен, за да се притеснява: съчетанието от успешно миналото пиршество, многото вино, разпалващите жар в сърцето му образи на домакинята им — ароматът й, усмивката, ласкавите й думи за неговата работа в кухнята — а след това и ведрото добродушие и щедрост на Струмозус в таверната, всичко това изпълваше сърцето му с ликуване. Наистина бе един много хубав ден, реши той. Съжаляваше само, че не е поет, за да може да вложи тези смътни чувства в подредени слова.
Някъде пред тях се чу трополене и неколцина млади мъже се изсипаха от ниската врата на някаква таверна. Доста тъмно беше, за да се види добре: ако се окажеха Зелени, можеше да е опасно, като се имаше предвид наближаващият състезателен сезон и усилващото се очакване. Наложеше ли се да бягат, Кирос щеше да има проблем. Четиримата се стегнаха и се събраха по-близо един до друг.
Ненужно, както се оказа. Пияната компания тръгна надолу към крайбрежната улица, двама-трима се опитваха да подхванат маршова песен. Не бяха Зелени, а войници, заминаващи от Града. Кирос си пое облекчено дъх.
Погледна през рамо… и така се оказа единственият, видял носилката в тъмното зад тях.
Нищо не каза; продължи мълчаливо с другите. Засмя се малко насила на тъпата подигравка на Расик за подпийналите войници — един от тях тъкмо беше спрял и повръщаше на прага на някакъв дюкян. Щом завиха на ъгъла, Кирос отново погледна назад. Носилката също зави на ъгъла, без да изостава. Беше много голяма. Носеха я осем мъже. Завесите бяха спуснати.
Кирос изпита смътна тревога. Носилките нощем не бяха нещо чак толкова необичайно — богатите често ги използваха, особено в студено време. Но тази се движеше прекалено точно с тяхната скорост и вървеше точно където отиваха те. Когато ги последва косо през площада, около централния фонтан и след това нагоре по стръмната улица от другата страна, Кирос се покашля и докосна Струмозус по рамото.
— Мисля… — почна той и майстор готвачът се обърна към него. Кирос преглътна. — Май ни преследват.
Другите трима спряха и погледнаха назад. Носилката спря, облечените в черно носачи замръзнаха безмълвни на място. Улицата беше пуста. Затворени врати, спуснати кепенци на дюкяните, само четирима мъже, скупчени един до друг, патрицианска носилка със спуснати завеси, тишина и нищо друго.
Бялата луна бе увиснала над бронзовия купол на малък параклис. Някъде отдалече доехтя внезапен груб смях. Друг градски хан, гостите му напускаха. После и този звук заглъхна.
В тишината тримата млади мъже чуха как Струмозус от Амория въздъхна тежко, после изруга — тихо, но много напрегнато.
— Стойте тук — каза им. И тръгна назад към носилката.
— Мамка му — прошепна Расик. Всъщност не можеше да се измисли нещо по на място.
Мълчаха и гледаха след дребничкия си майстор. Струмозус се приближи до носилката. Никой от носачите не помръдна, нито проговори. Главният готвач спря до спуснатите завеси от едната страна. Като че ли говореше, но не можеха да го чуят, нито някакъв отговор отвътре. Кирос видя как завеската леко потрепна и се отмести настрани. Представа нямаше кой е вътре, мъж или жена, или повече от едно лице. Носилката беше достатъчно голяма за това. Знаеше обаче, че го е страх.
— Мамка му — повтори Расик.
— Мамка му — отекна и гласът на Мергий.
— Млъкнете — сопна се Кирос, нещо съвсем неприсъщо за него.
Струмозус като че ли заговори пак, после заслуша. След това скръсти ръце и каза още нещо. След малко завесата се спусна и миг след това носилката се обърна и пое обратно през площада. Струмозус остана на място, загледан след нея, докато не се скри оттатък фонтана, след което се върна при тримата младежи. Кирос забеляза, че е обезпокоен, но не посмя да задава въпроси.