— Какво стана? — попита Расик, явно непритесняван от подобни задръжки.
Струмозус все едно не го чу. Тръгна и тримата го последваха. Никой не каза нищо повече, дори бъбривият Расик. Стигнаха до двора на палатата без повече премеждия, пазачите ги познаха отдалече и ги пуснаха.
— Лека ви нощ — каза Струмозус на тримата при входа на спалното. И се отдалечи.
Расик и Мергий се качиха по стълбите и влязоха, но Кирос се задържа при портика. Видя, че майсторът им не продължи към стаите си, а мина през двора и продължи към кухните. След малко в прозорците замъждука светлина. Кирос понечи да отиде, но се отказа. Прекалено нахално щеше да е. Вдиша за последно студения въздух и влезе след другите. Легна си. Дълго не заспа. Един хубав ден и нощта след него по някакъв неведом начин се бяха променили в нещо друго.
В кухнята Струмозус от Амория с няколко пестеливи и точни движения запали светилниците, сложи дърва в огъня и си наля вино. Смеси го грижливо с вода, после взе един нож, заточи го и ритмично закълца на ситно зеленчуци. Счупи две яйца, добави зеленчука, морска сол и щипка от скъпия източен пипер. Разбърка сместа в малка очукана купа — имаше си я от много години и си я използваше само той. Нагря един тиган на скарата върху огъня, сипна вътре зехтин и си направи един хубав омлет, като го преметна няколко пъти във въздуха, по навик. Остави тигана на каменната маса и си избра от рафта широка чиния, на бели и сини шарки. Прехвърли в нея набързо стъкмената си творба, украси я с венцелистчета и листа мента, а после се спря за миг да оцени ефекта. „Готвач, който е нехаен към собственото си ядене, ще стане нехаен и за храната на другите“, често повтаряше на помощниците си.
Изобщо не беше гладен, но беше притеснен и трябваше да поготви, а като си направил хубаво блюдо, цяло престъпление беше според неговото си тълкуване за сътворения от Джад свят, да не му се насладиш. Седна на един висок стол до работния плот в центъра на стаята и започна да яде; изпи виното, напълни отново чашата, загледан в светлината на бялата луна на двора. Помислил си беше, че Кирос може би ще дойде тук, и нямаше нищо против да му прави компания, но на момчето — все още — му липсваше увереност, нищо, че беше схватливо.
Предложили му бяха работа и бе отказал. Всъщност две такива предложения за деня. Първото от младата танцьорка, а после и в тъмното, преди малко. Не бяха проблем и двете, сами по себе си. Често се случваше. Той беше известен, много хора желаеха да им служи, някои имаха и нужните пари, за да му платят. Но беше щастлив тук, със Сините. Не беше аристократична кухня, но беше важна и тук имаше възможността да играе роля в променянето на възгледи за собственото си изкуство и страст. Казали му бяха, че Зелените вече си търсели майстор готвач и това чак го развесели.
Но лицето, което му направи предложение от носилката, беше съвсем друга работа. Беше човек, когото познаваше много добре, и спомените — за собственото му почтително принудено мълчание за някои неща преди време — се бяха върнали. „Миналото не ни оставя, докато не умрем — написал бе отдавна Протониад, — а след това ние се превръщаме в спомените на други, докато те не умрат. За повечето хора само това остава след тях. Боговете са направили да е така“.
Самите стари богове вече почти бяха забравени. А колко ли живи души помнеха Протониад от Тракезия? Как оставяше име човек?
Струмозус въздъхна, бавно огледа познатата си, обична кухня: всяко ъгълче бе премислено, наместено, навсякъде цареше ред и красота. „Нещо ще става скоро“, помисли си внезапно дребничкият майстор готвач, сам сред кръга светилници. Смятал беше, че знае какво е — не се беше притеснявал да споделя предвижданията си. Война на запад: кой мислещ човек можеше да не забележи признаците?
Ала понякога мисленето и наблюдението не се оказваха верните ключове. Понякога заключените врати се отваряха от нещо вътре в кръвта, в душата, в съня.
Не беше вече толкова сигурен какво предстои. Но знаеше, че щом Лизип Калисиеца отново е в Сарантион и се движи из него в носилката си в тъмното, кръвта и сънят ще са част от това предстоящо.
„Спомените на други, докато те не умрат“.
Не се боеше за себе си, но си помисли дали все пак не трябва да се бои.
Време беше да си ляга. А не искаше. Най-сетне задряма, на стола, клюмнал на масата до чинията и чашата, с глава, отпусната на сгънатите му ръце. Светилниците бавно догаряха и тъмнината се връщаше.
В лоното на същата тази нощ, първата им брачна нощ, с вятъра — тъй пронизителен отвън, че сякаш богът бе задържал пролетта от своя свят, мъж и жена пиеха греяно вино край огъня.