Жената седеше на широк, покрит с възглавници стол без гръб, а мъжът — на пода, отпуснал глава на бедрото й. Гледаха пламъците в мълчание, присъщо за нея, но необичайно за него. Оставили бяха зад себе си един много дълъг ден. Едната й ръка лежеше леко отпусната на рамото му. И двамата помнеха други пламъци, други места; неловкост някаква се бе възцарила около и между тях, навярно от съзнаването за близостта на другата стая — и ложето — зад арката с мънистена завеска.
Най-сетне той проговори:
— Не си слагала това ухание досега, нали? Обикновено не носиш парфюми. Нали?
Тя поклати глава, но се сети, че не може да я види, и промълви:
— Не. — И добави, след кратко колебание: — На Шайрин е. Тя настоя да си го сложа за тази нощ.
Той вдигна глава и я погледна с широко отворени очи.
— Неин? Тогава… това е парфюмът на императрицата?
Кася кимна.
— Каза ми, че тази нощ трябва да се чувствам като царствена особа. — Усмихна се плахо. — Мисля, че е безопасно. Освен ако не си поканил гости.
Гостите им ги бяха оставили преди доста време на входната врата, тръгнаха си с мръсните шеги и нестроен войнишки хор на една особено неприлична песен.
Карулус, току-що повишен в хилиарх на Втори конен Калисийски, се изсмя късо и замълча.
— Не мога да си представя, че ще искам някой друг да е с мен — каза после. И след това: — А на теб не ти трябва парфюмът на Аликсана, за да си царицата тук.
Кася направи кисела физиономия, присъща й от миналото, у дома. Наистина бавно се отърсваше от някои свои черти.
— Голям ласкател сте, съпруже. Действаше ли това на момичетата в кръчмите?
Самата тя доскоро бе такова кръчмарско момиче.
Той поклати глава, все така сериозен, напрегнат.
— Не съм го казвал никога. Никога досега не съм имал съпруга.
Изражението й се промени, но той отново се беше загледал в огъня и не можа да го види. Тя се вгледа в него. Нейният войник, съпругът й. Едър мъж, черна коса, широки рамене, здрави ръце, космати гърди. И внезапно с изненада осъзна, че той се бои за нея, да не я нарани или обиди.
И нещо се сви в душата на Кася тогава, под танцуващата светлина на огъня. Някога, далече на север, в живота й имаше едно езерце. Често ходеше там сама. Еримицу: умничката. Твърде рязка, надменна. Преди мора. А после — есенният път и майка й, застанала сред капещите листа и загледана как я отвеждат, вързана на синджира с другите момичета.
Боговете на Севера, на онези голи и ветровити места, или Джад, или зубирът на юг, в Елшовия лес — някой или нещо я беше довело до тази стая. Тук като че ли най-сетне имаше подслон. Огън, стени. Мъж, който седеше смълчан на пода в нозете й. Най-сетне място, далече от вятъра.
Беше дар. Сърцето й се стегна още по-силно, щом наведе очи. Дар. Ръката й на свой ред се стегна на рамото му, после се вдигна и го погали по косата.
— Знаеш ли… Вече си имаш съпруга. Няма ли да я отнесеш до леглото?
— О, Джад! — отвърна той и дъхът му излезе припряно, сякаш дълго време го беше таил.
А тя се засмя искрено. Нов дар.
Мардох от Първи пехотен Аморийски, призован със стотнята си на север от граничните земи в Деаполис — никой от офицерите не можеше да каже със сигурност защо, въпреки че всеки си имаше предположения — бе почти убеден, че се е натровил от яденето в някоя от каупоните, които бяха навестили тази нощ. Скапан късмет. Първата му отпуска в Града след половин година в армията на императора, а му се гадеше като на басанидско псе и старата служба му се смееха.
Неколцина от другите го бяха изчакали първите два пъти, когато се принуди да спре и да избълва червата си на входа на един дюкян, а после и той не помнеше къде, но на третия път, когато бавно се съвзе, изправи се неуверено — бършеше олигавената си брадичка и трепереше на вятъра, от който можеше да ти замръзне задникът — откри, че кучите му синове са продължили без него. Вслуша се, чу пеещи гласове някъде напред и тръгна да ги настигне.
А и в добавка към ужасно разстроените си вътрешности съвсем не беше трезвен. Пеенето скоро заглъхна, а представа си нямаше къде се намира. Реши да тръгне надолу. Все щеше да излезе на пристанището — бездруго нали натам отиваха — и да намери или друга кръчма, или хана им, или някое момиче. Бялата луна трябваше да е на изток, което му даде посока. Вече не му беше и толкова зле, слава на пресветлия Хеладик, вечния войнишки приятел.
Беше студено обаче и слизането му се стори по-дълго, а уличките — по-криви, отколкото докато идваха насам вечерта. А и се оказа някак странно трудно да върви в една и съща посока. И все му се привиждаха онези злокобни пламъци — появят се и изчезнат. Човек уж не биваше да говори и да си мисли за тях, но го стряскаха ужасно. Направо го караха да подскача. Мардох продължи да върви и да ругае сърдито.