Така че когато някаква носилка, която нито беше видял, нито чул, спря до него и рязък благороднически глас отвътре попита дали един добронамерен гражданин би могъл да помогне на храбър войник на империята, Мардох с най-голяма радост прие.
Успя криво-ляво да отдаде чест по войнишки и се качи вътре. Настани се непохватно на отрупаната с меки възглавнички седалка и изведнъж усети собствената си противна воня. Мъжът вътре беше по-едър и от носачите, смайващо едър, огромен направо. Щом спуснаха завеската, стана много тъмно и имаше някаква сладникава миризма, парфюм някакъв, от който стомахът на Мардох се накани отново да се разбунтува.
— Към пристанището си се запътил, предполагам? — попита патрицият.
— Иска ли питане — изсумтя Мардох. — Че къде другаде може да си позволи курве един войник? Да ме прощава негово благородие.
— Гледай да си предпазлив с жените там — каза мъжът. Гласът му беше спокоен, някак странно писклив и много ясен.
— Всички го казват това. — Мардох сви рамене. Тук вътре беше топло, възглавничките на седалката бяха изумително меки. Още малко и щеше да заспи. В тъмното не можеше да различи лицето на другия, открояваше се само туловището му.
— Мъдри са, щом го казват. Чаша вино?
Два дни по-късно, на строевия преглед на Първи Аморийски в Деаполис, Мардох от Сарника щеше да се окаже един от тримата липсващи войници и рутинно щяха да го обявят за дезертьор. Случваше се често с младите войничета от провинциите, когато се озоват в Града, подложени на всевъзможните му изкушения. Разбира се, всички ги предупреждаваха, преди да ги пуснат в отпуск. Заловените можеше да ги ослепят или осакатят за дезертьорство, според решението на офицерите им. При първо нарушение и доброволно връщане можеше да им се размине само с бой с камшици. Но с усилващите се слухове за война и трескавото строителство в доковете в Деаполис и от другата страна на пролива, отвъд гористите островчета, войниците знаеха, че онези, които не се върнат сами, може да ги чака много по-тежко наказание. Във военно време убиваха за дезертьорство.
След още ден-два слуховете започнаха да стават по-подробни — и по-страшни. Говореше се, че източната армия губи половината си възнаграждение. После някой чул, че щели да го загубят цялото. Някаква работа с подаряване на земя, за компенсация. Земеделска земя на границата на пустинята? На никого не му се стори забавно. Разправяха, че се канели да го предложат на тези, които решат да останат в Изтока. Останалите тръгваха на война — със същите кораби, които сковаваха някак прекалено набързо за вкуса на един пехотинец. Затова значи ги бяха привикали в Деаполис. Да отплават на дългия път на запад, далече от родния край, до Батиара, да се бият с антите или с инициите — онези диви безбожни племена, дето ядат изпечената плът на враговете си и пият горещата им кръв, или разпорват коремите на войниците, или ги изнасилват, преди да ги скопят, да ги одерат живи и да ги накачат по дъбовете за косата.
Двама от липсващите войници щяха да се върнат в стотнята на втория ден, пребледнели и умърлушени, от зле по-зле след пиянски гуляй. Щяха да си понесат камшиците, но лекарите на частта щяха да ги оправят, както си му беше редът, с вино в раните и в гърлата. Мардох от Сарника така и не се върна, не го и намериха всъщност. Щастлив кучи син, щяха да решат някои от другарите му, докато поглеждаха нервно към строящите се кораби.
— Чаша вино? — попита го тънкият глас в сумрачната топлина на затворената носилка. Носачите се движеха в равномерен приспиващ ритъм.
Глупав въпрос за войник. Разбира се, че щеше да пийне чаша вино. Чашата беше тежка, със скъпоценни камъни по нея. Виното беше тъмно и добро. Другият го гледаше съсредоточено как пие.
Когато Мардох я подаде за още, грамадният патриций бавно поклати глава в гъстия, наситен с тежко ухание сумрак.
— Мисля, че ти стига.
Мардох примига. Стори му се, някак смътно, че на бедрото му ляга ръка. И не беше неговата.
— Майната ти — стори му се, че изруга.
Рустем беше лекар и твърде дълго бе живял в Испахан, за да го изненадат или стъписат железните халки, затегнати за стълбовете на ложето с балдахин, или другите, по-деликатни устройства, които намери в стаята, в която го въведоха в малката елегантна къща за гости на сенатора близо до тройните стени.