Вдигна леко завеската и погледна ездача до носилката. Зад него видя вратата на параклис. Наближаваха къщата й. Гизел си пое дъх, постара се да погледне с насмешка на собствения си страх, на тази примитивна боязън.
Беше само въпрос да вкара нещо ново в играта, нещо, което идва от нея, да го подхвърли и да види какви вълнички може да предизвика. В бурните напливи от огромни събития човек използва каквото му падне — както винаги — и тя бе решила да се отнесе към собственото си тяло като към фигура в играта. На игра.
Кралиците всъщност бяха лишени от лукса да мислят за себе си другояче. В една изящна стая, в един дворец тази нощ, императрицата на Сарантион й бе отнела всякаква все още таена заблуда за обсъждания, преговори, дипломация, всичко, което можеше да предпази Батиара от жестоката като острие на меч истина на войната.
Това, че го видя в същата разкошна малка стая с неговата императрица, това, че видя нея, също бе смъкнало някои илюзии. В онази изумителна стая, с тъканите и гоблените по стените, и сребърните свещници, сред махагон и сандалово дърво, и кожа от Сория, и тамян, със златния слънчев диск на стената над всяка врата и златното дърво, сред чиито клони бяха накацали птици от драгоценни камъни, Гизел се бе почувствала все едно душите в стаята са в самия център на кръжащия свят. Тук беше сърцевината на всички неща. Внезапно нахлули, живи и ярки образи на бъдещето сякаш бяха затанцували вихрено в осветения от пламъците на огъня въздух, пробягваха със зашеметяваща бързина по стените, докато самата стая си оставаше някак затаена и неподвижна, като птиците по златните клони на дървото на императора.
Валерий тръгваше на война с Батиара.
Решението отдавна бе взето в ума му, най-сетне разбра Гизел. Беше човек, който сам взима решенията си, и погледът му обхващаше не само онези, над които властваше сега, но и прозираше поколения напред. Вече го беше срещнала, видяла го беше.
Тя самата, присъствието й тук, можеше да помогне или не. Тактически инструмент. Без значение в по-широката схема. Нямаха значение и възгледите на никой друг. Нито на стратега, нито на канцелара, нито дори на Аликсана.
Императорът на Сарантион, разсъдлив и почтителен, учтив и много самоуверен, имаше своята визия: възвърнатия Родиас, възстановената разкъсана империя. Визии от такъв мащаб можеше да са опасни: подобна амбиция помиташе понякога всичко пред себе си. „Той иска да остави име“, помислила си беше Гизел, когато коленичи пред него, за да скрие лицето си и се изправи отново след това, овладяла вълнението си. „Иска да бъде запомнен с това“.
Мъжете бяха такива. Дори мъдрите. Баща й не правеше изключение. Страх от смъртта и забравата. От заличаването от паметта на света, който безмилостно продължава напред без тях. Гизел подири в себе си и не намери подобна изгаряща потребност. Не искаше да бъде намразена или съдена, когато Джад я призовеше при себе си зад слънцето, но не изпитваше пламенната страст името й да бъде възпявано в отекващите години или ликът й да бъде съхранен в мозайка или мрамор за вечността — или толкова дълго, колкото камъкът и стъклото могат да устоят.
С тъга осъзна, че това, което й харесва, е представата за сетния покой, когато настъпи. Тялото й до това на баща й, в онзи скромен храм край стените на Варена, душата й в мир с бога, който антите бяха приели. Позволен ли беше такъв мир? Възможността за него?
Преди малко в двореца, когато срещна проницателния поглед на онзи евнух, канцелара Гесий, Гизел си помисли, че вижда в него и жалост, и разбиране. Човек, преживял в служба на трима императори, със сигурност бе наясно с превратностите на света.
Но Гизел все още беше в този въртеж, все още беше млада и жива, далече от отчуждената благосърдечна съзерцателност. Гняв я стисна за гърлото. Ненавиждаше самата идея, че някой ще я съжалява. Жена на антите, кралицата на антите! Дъщерята на Хилдрик! Жал? Стигаше, за да й се прииска да убие.
Но тази нощ, при тези обстоятелства, убийство не беше възможно. Други неща бяха, включително проливането на собствената й кръв. Ирония? Разбира се.
Носилката, спря. Тя пак повдигна завеската и видя вратата на дома си: факлите в металните скоби на стената от двете страни горяха. Чу как придружителят й скочи от коня си, видя лицето му пред своето. Дъхът му излезе на бяло облаче пара в студения нощен въздух.
— Стигнахме, ваше величество. Позволете да ви помогна да слезете.
Тя му се усмихна. С изненада откри колко леко може да се усмихне.