— Влезте да се стоплите. Ще поръчаме да ни приготвят греяно вино, преди да тръгнете обратно в този студ.
Гледаше го право в очите.
Последвалата пауза бе кратка.
— За мен е висока чест — отвърна Леонт Златния, върховният стратег на сарантийските армии. С тон, който те заставя да му повярваш. А и защо не? Тя беше кралица.
Подаде й ръка да слезе от носилката. Икономът вече бе отворил входната врата. Вятърът се усили. Влязоха. Тя нареди на слугите да разпалят огньовете на долния и горния етаж и да приготвят греяно вино с подправки. Седнаха до голямата камина в гостната и подеха неизбежния разговор за тривиални неща. Колесници и танцьорки, сватбеното празненство в дома на танцьорката. Глупости.
Предстоеше война.
Валерий им го беше казал тази нощ — и бе променил света.
Говореха си за игри на Хиподрума, за това колко необичайно ветровито е навън, след като зимата би трябвало вече да си е отишла. Леонт, ведър и отпуснат, й разказа за един Свят шут, който наскоро се настанил на каменен стълп недалече от една от сухоземните порти на градските стени и се заклел, че няма да слезе, докато всички езичници, еретици и киндати не бъдат прогонени от Святия град. Предан на вярата човек, добави той и поклати глава, но не разбирал реалностите на света.
Важно е да се разбират реалностите на света, съгласи се тя.
Виното пристигна — на сребърен поднос, в сребърни бокали. Той вдигна официален тост за нея, на великолепен родийски. Държеше се безукорно вежливо. Пак толкова безукорен щеше да е и когато поведеше легионите си, за да опустошат страната й, та дори да изпепелеше Варена, да я сринеше до основи и да осквернеше костите на баща й. Щеше да предпочете да не я запалва, разбира се. Щеше да я хвърли в огън, ако се наложеше. В божието име.
Сърцето й биеше силно, но ръцете й не трепваха, не разкриваха нищо. Гизел освободи слугините и иконома. Няколко мига след като напуснаха, стана и остави бокала — нейното решение, нейният акт — и пристъпи напред. Спря пред стола му и го погледна. Прехапа устна, после се усмихна. Видя как и той на свой ред се усмихна, допи си виното и се изправи, съвсем спокоен, свикнал с това. Златен мъж. Тя го хвана за ръка — и нагоре по стълбите, към леглото й.
Нарани я, неподготвен за невинността, ала жените от самото начало на времето познаваха точно тази болка и Гизел си наложи да я приеме с радост. Той се изненада, а след това не скри видимото си доволство, щом видя кръвта й на чаршафите. Суета. Превзетата царствена крепост, помисли тя.
Той заговори за чест, за изненадата си. Изтънчен ухажор — поне толкова, колкото и войник. Коприна над стегнатите мускули, предана вярност зад извадения меч и пламъците. Тя само се усмихна, не отвърна нищичко. Посегна и го погали — това здраво, прорязано с белези войнишко тяло — за да се случи отново.
Знаеше какво прави. Представа нямаше какво може да постигне. Нещо на игралното табло, тялото й. С лице, заровено във възглавницата втория път, проплака в тъмното на нощта. Заради толкова много неща.
Беше си помислил да отиде в конюшните, но изглежда, имаше някои условия, някои състояния на духа, с които дори стоенето при Серватор в махагоновата ясла, която Сините бяха направили за любимия му кон, нямаше да се справи.
Беше време — отдавна и не толкова отдавна, — когато единственото, което искаше, бе да е сред конете, в техния свят. А ето че сега, все още млад според повечето мерки, притежаваше най-хубавия кон на света, беше най-почитаният колесничар на сътворената от бога земя и въпреки това странно защо тези сбъднати мечти не можеха да го утолят.
Ужасна истина.
През деня бе посетил сватбена церемония, наблюдавал беше бракосъчетанието на войник, когото познаваше и харесваше, с жена, която явно бе достойна за него. Попрекалил беше малко с пиенето сред празничните гости. И беше видял — първо на церемонията, а и на приема след това — жената, която терзаеше нощите му. Дошла беше със съпруга си, разбира се.
Не знаеше, че Плавт Боносус и втората му съпруга ще са сред гостите. Почти цял ден близо до нея. Беше… тежко.
И тъй, като че ли безспорно добрият му житейски късмет не бе достатъчен, за да потуши огъня, който сега го изгаряше. Безнадеждно алчен ли беше? Ненаситен? Това ли? Разглезен като цупещо се дете, което иска твърде много от бога и неговия син?
Тази нощ бе нарушил едно свое правило, правило, на което от дълго време държеше. Отишъл бе до дома й в тъмното, след като сватбеното празненство свърши. Беше абсолютно сигурен, че Боносус няма да е там, че след сватбените шеги и похотливото настроение, което те предизвикваха, добре известните, макар и дискретно прикривани навици на сенатора ще да се изявят и той ще прекара нощта в по-малкия дом, който поддържаше за лична употреба.