Не се оказа така. Необяснимо, но не се оказа така. Скорций видя светлини зад железните решетки на горните прозорци. Един треперещ слуга, който палеше загасените от вятъра факли по стените, срещу скромна сума го уведоми, че господарят си е у дома, с жена си и сина си.
Скорций задържа пеша на наметалото пред лицето си, докато не се отдалечи по тесните улички на Града. Жена му подвикна от един сводест вход:
— Ела да те стопля, войниче! Ела! Тази нощ не е да спи човек сам.
Наистина не беше. Чувстваше се стар. Отчасти заради вятъра и студа: лявата ръка, чупена преди години — едно от многото му наранявания — го болеше, щом задухаше хапливо студен вятър. Унизителната немощ на състаряващ се мъж, помисли си с омерзение. Като някой от онези накуцващи, подпиращи се на тояги стари войници, пуснати край огъня във войнишка таверна: седят там по цяла нощ и досаждат на лековерните гости с десетки пъти разказваните си истории за някоя дребна кампания отпреди трийсет години, когато възлюбеният от Джад император бил великият и славен Апий и нещата не били западнали до днешното жалко състояние, и нямало ли да поръчат на стария ветеран нещо да си накваси гърлото?
Можеше да стане като тях, помисли си Скорций кисело. Беззъб и небръснат, в някое ъгълче в Спината, да разправя надълго и широко за един великолепен ден на надпревара много, много отдавна, при управлението на Валерий Втори, когато той…
Усети се, че разтрива ръката си, спря и изруга. Болеше го сериозно. Зиме не караха колесници, иначе щеше да си има проблем с квадригата на завоите. Този следобед на Кресценс от Зелените изобщо не му личеше нещо да го боли, макар че и той трябваше да си има своите натрупани с годините поражения. Всеки състезател ги имаше.
Първият колесничар на Зелените явно бе готов за втория си сезон на Хиподрума. Самоуверен, нагъл дори… точно както се полагаше.
Зелените също си бяха докарали няколко нови коня от юга, благодарение на привърженик с висок военен ранг; източниците на Асторгус твърдяха, че два-три били изключителни. Скорций знаеше, че вече разполагат с великолепен нов кон за дясната позиция във впряга на квадригата, Сините им го бяха отстъпили при замяна, по негово лично настояване. Отстъпваш неща, за да спечелиш други, в този случай — състезател. Но ако беше прав за Кресценс, шампионът на Зелените бързо щеше да вземе жребеца за своя впряг и да стане още по-труден съперник.
Това не го притесняваше. Дори го забавляваше идеята, че някой мисли как би могъл да го победи. Разпалваше пламъка в него, жарта, която трябваше да се поразрови след толкова години на върха. Един труден съперник като Кресценс беше добре за него, добре за Хиподрума. Съвсем лесно беше да се разбере това. Само че тази нощ не му беше лесно. И това нямаше нищо общо с коне, нито с ръката му.
„Тази нощ не е да спи човек сам“.
Разбира се, че не беше, но и плътската любов, купена на някоя врата, понякога не бе това, което наистина ти трябва. На една маса в дома му имаше писма от жени, които щяха да са изключително щастливи да го облекчат от бремето на самотата тази нощ, дори и сега, толкова късно. Не това искаше той, макар от дълго време да беше така.
Жената, заради която се беше мъкнал нагоре по хълма в пронизващия вятър, се оказа… насаме със съпруга си, казал му беше слугата. Каквото и да означаваше това.
Изруга отново, ядосан. Защо проклетият презид на сената не играеше нощните си игри с поредния си млад любимец? Какво му ставаше на Боносус, в името на Джад?
Точно в този момент, докато крачеше сам (малко безразсъдно, но човек обикновено не взима приятели със себе си, когато е решил да навести тайна любовница, с намерение да се катери по стената й), си помисли да иде в конюшните. Не беше далече от палатата. Там щеше да е топло; миризмите и нощното пръхтене на конете щяха да са онова, което бе познавал и обичал през целия си живот. Можеше дори да намери някой буден в кухните да му предложи чаша вино и храна.
Не искаше вино и храна. Вече не искаше дори близостта на любимите му коне. Това, което искаше, му бе отказано и тъкмо степента на безсилието, което изпитваше, го безпокоеше повече от всичко. Някак детинско беше. Устата му се изкриви от иронията. Стар ли се чувстваше все пак, или млад, или и двете едновременно? Крайно време беше вече да реши, нали? Помисли малко и реши: искаше отново да е момче, простоват като момче, или ако това не станеше, искаше да е в една стая насаме с Тенаида.