Бялата луна изгря. Той тъкмо подминаваше малък храм на Безсънните и чу песнопенията вътре. Можеше да влезе, далече от студа за няколко минути, да се помоли сред святите мъже, но богът и неговият син точно сега също не предлагаха отговор.
Навярно щяха да предложат, ако беше по-добър, по-благочестив човек, ала не беше и те не предлагаха отговор, и толкова. Малко по-надолу по улицата за миг зърна пробягал синкав пламък — напомняне за присъствието на полусвета сред смъртните, витаещо винаги някъде наблизо в Града — и в същия момент стигна до внезапно, съвсем неочаквано решение.
Имаше друга стена, която можеше да изкатери.
Щом беше буден, навън и така изнервен, може би щеше да успее да впрегне настроението си за нещо по-добро. Веднага щом това му хрумна, се обърна и пое по кривата уличка нагоре, без да си позволи нито миг колебание.
Вървеше енергично, прикриваше се в сенките на сградите, замръзна на място под арката на един вход, когато видя група пияни шумни войници да залитат откъм близката таверна. Остана още минута неподвижен и проследи с поглед появилата се от тъмното в другия край на улицата грамадна носилка — тя зави и продължи надолу по стръмния път след тях, към пристанището. Той помисли малко и сви рамене. Какви ли неща не се разиграваха нощем. Хора умираха, раждаха се, намираха любов или скръб.
Тръгна в обратната посока, нагоре, разтриваше от време на време ръката си, докато не стигна улицата, а след това и къщата, където бе прекарал по-голямата част от следобеда и вечерта, на сватбено празненство.
Къщата на Зелените, предоставена на най-добрата им танцьорка, беше красива и добре поддържана, в изключително хубав квартал. Имаше широк покрив, просторен соларий и балкон с изглед към улицата. Влизал беше, впрочем, и преди в този дом, дори на горния етаж, на гости на предишните му обитателки. Понякога живеещите там подреждаха спалнята си отпред, използваха солария за разширение, място, откъдето да наблюдават живота, който течеше долу. Понякога предната стая ставаше дневна, със спалнята в дъното, към вътрешния двор.
Без да разчита особено на инстинкта си, реши, че Шайрин не е от онези, които биха се настанали над улицата. Достатъчно дни и нощи прекарваше да гледа хората отвисоко, от сцена. Щеше да спи над вътрешния двор. За жалост, къщите бяха разположени толкова близо една до друга, че нямаше как да се добере от предната фасада до двора.
Огледа пустата улица. Горящите по стените факли мятаха треперлива светлина; вятърът беше угасил някои. Вдигна очи нагоре и въздъхна. Много тихо, така, както го беше правил толкова пъти, се доближи до края на портика, качи се на каменното перило, вдигна ръце, вкопчи се в ръба и с едно плавно движение се озова на покрива на портика.
Човек ставаше много силен в горната част на тялото и в краката, след като години наред е държал юздите на колесница с четворен впряг.
И се нараняваше също. Спря, издиша и изчака болката в ръката му да позатихне. Наистина май започваше да остарява за такива неща.
От покрива на портика до терасата на солария бе нужен къс скок нагоре, ново здраво вкопчване и след това силно дръпване, докато едното коляно намери опора. Животът щеше да е по-лесен, ако Шайрин бе избрала да си устрои спалнята тук, в края на краищата. Но не беше, точно както бе предположил. Надникна вътре: тъмно, няколко пейки, гоблен до страничния бюфет. Стая за приеми.
Изруга отново, а после стъпи на перилото на терасата. Покривът беше плосък, като всички в този квартал, без никакви первази, та дъждът да може да се оттича. Което много затрудняваше прихващането. И това го помнеше от другаде. От други къщи. Можеше да падне. Доста високо беше. Представи си как някой слуга или роб го намира заранта на улицата с прекършен врат. Изведнъж го напуши смях. Беше неописуемо безразсъден и го знаеше.
Тенаида уж трябваше да е сама. Не беше. А той бе тук и се катереше на покрива на друга жена, под поривите на вятъра.
Долу по улицата отекнаха стъпки. Скорций замря, с двата крака на перилото, с ръка подпряна на ъгловата колона за равновесие, докато отминат. После се оттласна от колоната и скочи отново. Опря длани на покрива — единственият начин да го направи успешно, — надигна се с пъшкане и се покатери. Трудно движение, не без цена.
Остана да лежи известно време по гръб, стиснал упорито зъби да не разтърка ръката си и загледан в звездите и бялата луна. Вятърът фучеше. Джад бе направил мъжете глупави същества. Жените бяха по-разумни, като цяло. Жените спяха нощем. Или се затваряха насаме със съпрузите си. Каквото и да значеше това.
Този път се засмя тихо, на себе си, и стана. Тръгна с леки стъпки натам, където покривът свършваше над вътрешния двор. Зърна малък фонтан, още сух в края на зимата, с каменни скамейки около него и голи дървета. Бялата луна грееше, звездите също. Ветровита нощ, кристалночиста. Изведнъж усети, че се чувства щастлив. Много жив.