Вече знаеше точно къде е спалнята й, виждаше тесния балкон долу. Хвърли отново поглед към бледата луна. Сестра на бога я наричаха киндатите. Ерес, но човек можеше да я разбере понякога — без да я казва. Надникна през ръба на покрива. Слизането щеше да е по-лесно. Легна по корем, спусна крака през ръба и се плъзна колкото можеше по-надолу. После се пусна и скочи на терасата леко, като любовник или крадец. Изправи се и тихо пристъпи напред, за да надникне през двукрилата стъклена врата към стаята й. Едното крило беше открехнато — странно, в такава студена нощ. Погледна към леглото. Беше празно.
— В сърцето ти е насочен лък. Стой където си. Слугата ми ще те убие с радост, ако не кажеш кой си — каза Шайрин от Зелените.
Беше благоразумно да се подчини.
Нямаше представа как е разбрала, че е горе, как бе намерила време да извика и пазач. Също така му хрумна — с голямо закъснение — да се зачуди защо беше допуснал, че ще спи сама.
Беше заповядала да каже кой е. Е добре, самоувереност не му липсваше.
— Аз съм Хеладик, синът на Джад — отвърна той дрезгаво. — Бащината ми колесница е тук. Ще дойдеш ли да се повозиш с мен?
Последва тишина.
— О, божичко! — промълви Шайрин с променен глас. — Ти?!
Освободи пазача с няколко думи, казани тихо и бързо. Сама отвори широко вратата на терасата, а Скорций спря за вежлив поклон и влезе. На вътрешната врата леко се почука. Шайрин се приближи, открехна я едва-едва, пое запалената вощеница, донесена бързо от слугата, и отново затвори. Тръгна из стаята да запали сама свещите и светилниците.
Скорций видя, че завивките на леглото й са разбъркани. Беше спала все пак. Сега обаче беше облечена с дълга, закопчана високо роба над онова, в което спеше, ако имаше такова. Тъмната й коса, късо подрязана, едва стигаше до раменете. Нова мода: Шайрин от Зелените беше законодателна на женската мода в Сарантион. Беше боса и стъпваше на пръсти леко, като в танц. Пулсът му се учести от внезапно обзелото го желание. Беше много привлекателна. Разкопча наметалото си и го пусна да се смъкне на пода. Топлината в стаята като че ли му помогна да възвърне самообладанието си. Всичко знаеше за този вид срещи. Тя приключи със свещите и се обърна към него.
— Тенаида е със съпруга си, доколкото разбирам? — С толкова прелестно невинна усмивка го каза.
Той едва преглътна. Отвори уста да отвърне, но замълча. Тя седна на мекия стол без гръб до камината, все така усмихната.
— Хайде, настанете се, колесничарю — каза ведро и спокойно. — Една от слугините ми ще ни донесе вино.
Смутен, той въздъхна облекчено и се отпусна на предложения му стол.
Проблемът бе в това, че беше нелепо привлекателен мъж. Свалил наметалото, облечен все още в бялото от сватбения ден, Скорций изглеждаше вечно млад, неподвластен на болките, самосъмнението и немощта, присъщи на по-низшите смъртни.
Беше лежала сама, по свой избор, разбира се. Джад знаеше, имаше достатъчно мъже, готови да й предложат своите виждания за „утеха“, стига да бе поискала или позволила. Но Шайрин бе открила, че най-големият лукс, който й осигурява високото й положение, истинската привилегия, е властта й да не позволява и да иска само тогава, когато и самата тя желае искрено.
Някой ден, като му дойдеше времето, сигурно щеше да е разумно да си вземе закрилник, може би дори някой важен съпруг от армията или някой от богатите търговци, или дори от Имперския прецинкт. Императрицата беше живо доказателство за такива възможности. Но не сега. Все още беше млада, на върха на славата си в театъра, и все още нямаше нужда от пазач.
Всъщност тя имаше пазачи. Пазеше я известността й, а и други неща. Сред тези други неща беше и фактът, че си имаше кой да я предупреждава за онези, които се домогваха да се доберат до стаята й, след като се свечери.
„Разбирам, че не може да бъде убит, но защо седи така спокойно този мъж и чака да му се донесе вино? Просветли ме, моля те“.
„Данис, Данис. Не е ли великолепен?“ — попита тя мълчаливо, макар да знаеше какво ще отвърне птицата.
„О! Страхотно! Изчакваме да се усмихне още веднъж и го водим в леглото. Това ли е идеята?“
Скорций от Сория се усмихна притеснено.
— Ами, ъъ, нима мислите, че аз…
— С Тенаида? — довърши тя вместо него. — О, ние жените ги разбираме тези неща, скъпи. Забелязах как я гледаше днес следобед. Длъжна съм да призная, че е изключителна.