— Мм, не! В смисъл, аз, ъъ, бих казал по-скоро, че… вие жените понякога виждате разни неща там, където ги няма. — Усмивката му стана по-уверена. — Но съм длъжен да призная, че вие сте изключителна.
„Видя ли? Знаех си! — възкликна Данис. — Знаеш що за мъж е този! Стегни се. И не отвръщай с усмивка!“
Шайрин отвърна с усмивка. Наведе скромно очи, с ръце в скута.
— Много сте мил, колесничарю.
Ново почукване на вратата. За да опази в тайна самоличността на госта си, а и за да предотврати вълната от клюки, която щеше да предизвика тази визита, Шайрин стана и сама взе подноса от ръцете на Фариса, без да я пусне вътре. Постави го на масичката до стената и наля на двамата, макар Джад да й беше свидетел, че не се нуждаеше от повече вино в този късен час. Усещаше в себе си тръпката на възбуда и не можеше да го отрече. Целият Град — от двореца до последния параклис и пристанищна каупона, — всички щяха да са втрещени, разчуеше ли се за тази среща между Първия на Сините и Първата танцьорка на Зелените. А и той беше такъв мъж, че…
„Повече вода в твоето!“ — сопна се Данис.
„Хайде, по-кротко. Достатъчно вода си има“.
Птицата изсумтя.
„Не знам защо изобщо си направих труда да те предупредя за стъпките по покрива. По-добре да те беше заварил гола в леглото. Толкова притеснения щеше да му спестиш“.
„Не знаехме кой е“ — отвърна тя разсъдливо.
— А вие, хм, как разбрахте, че съм горе? — попита Скорций, след като тя му подаде бокала и той отпи жадно.
— Шумът беше като от четири коня, скочили на покрива, Хеладик — отвърна му със смях. Лъжа, но истината не беше за него, нито за никого. Истината беше птица, пратена от баща й, с душа, която никога не заспиваше, свръхестествено будна, дар от полусвета, където обитаваха духовете.
„Не си прави шеги — скастри я Данис. — Така ще го окуражиш! Знаеш какво говорят за този мъж!“
„Разбира се, че знам — промълви наум Шайрин. — Дали да не го проверим, Данис? Дискретността му е прословута“.
Чудеше се как и кога ще започне опитите да я съблазни. Седна отново срещу него и се усмихна ведро и спокойно, но вътре в себе си изпитваше възбуда, скрита като душата на птицата. Не я спохождаше много често това чувство, наистина.
— Знаете ли — заговори Скорций от Сините, без да помръдне от мястото си, — това гостуване е съвсем почтено, макар и… необичайно. Изобщо не сте застрашена от неудържимата ми страст. — Зъбите му блеснаха в усмивка, той остави чашата на масата със спокойна ръка. — Тук съм само за да ви направя предложение, Шайрин. Агент с делово предложение.
Тя преглътна, кривна замислено глава.
— Защото можете да удържате неудържимото ли? — Остроумието понякога можеше да е преграда.
Той се засмя, отново спокойно.
— Да, трябва да се оправям с четири коня в подскачаща колесница. Човек се учи.
„За какво говори този човек?“ — възмути се Данис.
„Тихо. Може пък да реша да се обидя“.
— Знам — хладно отвърна тя и изправи гръб, с чашата вино в ръка. — Продължете. — Последното — по-тихо, с леко променен тембър. Зачуди се дали ще го забележи.
Промяната в тона й беше безпогрешна. Тази жена бе актриса: можеше да изрази много и много само с лек нюанс в гласа и стойката. И току-що го бе направила. Зачуди се отново защо бе допуснал, че ще е сама. Какво говореше това за нея, за неговия усет за нея? Съзнаване на женската й гордост най-малкото… сдържана, уверена в себе си, сама прави избора си.
Добре, това сега щеше да е неин избор, каквото и да направеше. В края на краищата точно това бе смисълът на думите, които бе решил да каже, и той ги каза, предпазливо:
— Асторгус, нашият фракционарий, напоследък често се чуди на глас какво ли ще е нужно, за да ви убеди да смените фракциите.
— И за това влизате в спалнята ми посред нощ?
Започваше все повече и повече да му се струва лоша идея.
Опита да се защити:
— Ами, все пак това не е предложение, което човек да направи публично…
— С писмо? Следобедна визита? Две думи насаме на днешния прием?
Вдигна очи към нея. Долови хладния гняв в погледа й и замълча. Но с опита си на мъж усети и още нещо зад яростта й, и то отново разпали желанието му. Като че ли се досещаше кой е източникът на раздразнението й.
Тя го изгледа навъсено.
— Между другото, точно това ми каза днес Струмозус.
— О! Не знаех.
— Очевидно.
— И вие приехте ли? — попита я той, може би по-небрежно, отколкото трябваше.
Нямаше да го остави да се измъкне толкова лесно.
— Защо сте тук?
Скорций я гледаше. Внезапно осъзна, че не носи нищо под тъмнозелената коприна на робата си. Покашля се.