— Защо изобщо всеки от нас прави това, което прави? — попита на свой ред. Въпрос за въпроса за въпроса. — И разбираме ли изобщо какво правим?
Не беше очаквал, че ще каже точно това. Изражението й се промени. Той продължи:
— Неспокоен бях, не можех да заспя. Не можех да се прибера и да си легна. Навън е студено. Видях пияни войници, уличница, тъмна носилка, която по някаква причина ме обезпокои. Когато луната изгря, реших да дойда тук… помислих, че… ще мога да постигна нещо. — Вдигна очи към нея. — Съжалявам.
— Да постигнете нещо — повтори тя кисело, но се виждаше, че гневът я оставя. — Защо допуснахте, че ще съм сама?
Беше се страхувал, че ще попита точно това.
— Не знам — призна той. — Току-що си зададох същия въпрос. Няма… нито едно мъжко име, свързано с вас, и никога не съм чувал да… — Замълча.
И видя призрака на усмивка, пробягал в ъгълчето на устата й.
— Да ме привличат мъже?
Той бързо поклати глава.
— Не това… Да сте безразсъдна нощем, така да се каже.
Тя кимна. Настъпи мълчание. Пиеше му се още, но не поиска вино.
— Казах на Струмозус, че не мога да сменя фракцията — каза тя.
— Не можете?
Шайрин кимна.
— Императрицата ми даде ясно да го разбера.
И щом го каза, изглеждаше вече съвсем очевидно. Болезнено очевидно дори. Нещо, което сам трябваше да е разбрал, или Асторгус — със сигурност. Разбира се, дворът щеше да държи фракциите да са в равновесие. А тази танцьорка носеше парфюма на Аликсана.
Тя седеше неподвижна, мълчеше. Той бавно огледа стаята, премисляше; огледа гоблените по стените, хубавата мебел, цветята във вазата от алабастър, малката птица играчка на масичката, смущаващо разбърканите завивки на леглото й. Вдигна отново очи към нея и стана.
— Вече се чувствам съвсем глупаво. Трябваше да се сетя, вместо да обърквам нощта ви. — Разпери ръце. — Имперският прецинкт няма да позволи да сме заедно, вие и аз. Приемете най-дълбоките ми извинения за натрапването. Ще напусна веднага.
Изражението й отново се промени: някаква веселост имаше в него, след това — огорчение, после — нещо друго.
— Не, няма да си тръгнете — каза Шайрин на Зелените. — Длъжник сте ми за прекъснатия сън.
Скорций отвори уста, все едно щеше да каже нещо, затвори я, после отново я отвори — щом тя пристъпи към него, сплете ръце на тила му и го целуна.
— Това, което може да реши дворът, си има граници. А ако има образи на други, които лягат с нас — промълви тя и го поведе към леглото, — няма да е за първи път в историята на мъжете и жените.
Устата му бе пресъхнала от възбуда. Тя хвана ръцете му и ги придърпа около тялото си. Беше гладка, стегната, невероятно привлекателна. Вече не се чувстваше стар. Чувстваше се като млад колесничар от Юга, нов за хубостите на великия Град, намерил нежност и топлота в огрени от пламъка на свещи места, където изобщо не се е надявал, че може да го очакват такива неща. Сърцето му биеше като лудо.
— Говори за себе си — успя да промълви.
— О, та нали това правя — отвърна тя тихо, загадъчно в ухото му, преди да се отпусне на леглото и да го привлече със себе си, сред онова непогрешимо ухание на парфюм, който можеха да носят само две жени на света.
„Е, благодарна съм поне, че има благоприличието да ме изключиш, преди да…“
„О, Данис, моля те. Моля те. Бъди мила“.
„Ха. А той беше ли?“
Вътрешният глас на Шайрин беше ленив, заядлив.
„В някои моменти…“
Птицата изсумтя възмутено. „Как пък не!“
„Аз не бях“, отвърна след малко танцьорката.
„Не искам и да знам! Когато се държиш…“
„Данис, бъди мила. Не съм девица, а и не го бях правила от много време“.
„Само го погледни как си спинка. В леглото ти! Без никакви грижи на света“.
„Има си грижи той, повярвай ми. Всеки си има. Но не е ли красив, Данис?“
Последва дълго мълчание. А сетне: „Да“, каза птицата, безмълвно. Птицата, нявгашно момиче, убито призори една есен в Саврадия. „Красив е, да“.
Ново мълчание. Чуваха вятъра отвън в тъмното, в превала на нощта. Мъжът наистина спеше, легнал по гръб, с разрошена коса.
„Баща ми беше ли?“, попита внезапно Шайрин.
„Какво да е бил?“
„Беше ли красив?“
„О!“ И пак тишина — вътрешна, външна, и мрак в стаята, с догорелите свещи. И: „Да“, каза отново птицата. „Да, беше, скъпа Шайрин. Поспи. Утре танцуваш“.
„Благодаря, Данис. — Жената в леглото въздъхна тихо. Мъжът спеше. — Знам, че вече ще мога“.
Той се събуди още по тъмно. Танцьорката спеше. Научил се беше да се буди по тъмно: излежаването до съмване в чуждо легло беше опасно. И макар тук да нямаше непосредствена заплаха, любовник или съпруг, от когото да се бои, все пак щеше да е изключително неловко, болезнено натрапващо се да го видят, че рано сутрин излиза от дома на Шайрин от Зелените.