Речено — сторено. Излязоха и тръгнаха нагоре по хълма под поривите на резкия студен вятър — десетина-дванайсет младежи (неколцина изгубиха по пътя), пъстро облечени, здраво подпийнали и клатушкащи се по кривите улици; един носеше струнен инструмент, други двама — флейти. И да ги беше видял някой от градската стража, благоразумно беше предпочел да не ги закача. Привържениците на двете партии ставаха особено безразсъдни в седмицата, когато започваха състезанията. Край на зимата, начало на сезона на Хиподрума. Пролетта прави такива неща с младите навсякъде.
Тази нощ може и да не приличаше съвсем на пролетна, но си беше.
Стигнаха улицата й и се разделиха — по половин дузина от двете страни на широкия портик, откъдето всички можеха да виждат балкона на солария в случай, че Шайрин реши да се появи като видение над тях, щом запееха. Онзи със струнния инструмент ругаеше ядосано, че пръстите му били изтръпнали от студа. Другите бършеха носове, покашляха се да си прочистят гърлата и нервно повтаряха стихчетата на избраната от Клеандър песен. Изведнъж един от тях видя някакъв тип да се спуска тъкмо от балкона над портика.
Мръсна, чудовищна наглост! Насилие над непорочната чистота на Шайрин, над честта й. Какво право имаше друг някой да излиза от спалнята й посред нощ?
Щом се развикаха, презреният страхливец се обърна да побегне.
Нямаше оръжие и не стигна далече. Тоягата на Марцел го цапардоса по рамото, докато се опитваше да се промуши покрай групата откъм юг. После бързият и пъргав Дарий го наръга с нож в хълбока и заби острието нагоре, а един от близнаците го изрита в ребрата от същата страна, докато кучият му син просваше Дарий с юмрук. Дарий изпъшка. Клеандър притича с извадения си меч — единственият от всички, достатъчно дързък да носи такова оръжие. А и човек беше убил днес и от всички само той лично познаваше Шайрин.
Другите се заотдръпваха от непознатия, който вече лежеше на камъните, притиснал с ръце раната в хълбока.
Дарий се надигна на колене, изправи се и също се дръпна назад. Всички се смълчаха, изумени и стъписани от властта на мига. Всички бяха зяпнали меча. Не горяха факли по стените: вятърът ги бе изгасил. Никакъв звук от нощната стража. Звезди, вятър, бялата луна на запад.
— Не обичам да убивам човек, без да знам кой е — каза Клеандър с впечатляваща сериозност.
— Аз съм Хеладик, синът на Джад — отвърна му проснатият на земята кучи син. Удивително: на този човек като че ли му беше смешно на всичко отгоре! Течеше му кръв — виждаше се тъмното петно по камъните. — Всички трябва да умрат. Мушкай, момче. Двама за ден? Басанидски слуга и божи син? Същински воин, почти. — Задържал беше някак наметалото над лицето си, дори при падането.
Някой ахна. Клеандър го изгледа стъписано.
— Мамка му, откъде знаеш за…
Пристъпи към него и се наведе. С меча, опрян в гърдите на ранения, дръпна наметалото. Мъжът на земята не реагира. Клеандър го погледна за миг… и пръстите му изтърваха плата като опарени. Нямаше светлина. Другите не можаха да видят нищо.
Но чуха Клеандър добре, щом наметалото отново се смъкна върху лицето на мъжа:
— Мамка му! — изруга втрещено единственият син на Плавт Боносус, презида на сарантийския сенат. И се изправи. — О, не! Мамка му! О, Джад!
— Великият ми баща! — измърмори през смях раненият.
Мълчанието, което последва, не бе изненадващо. Някой се окашля нервно,
— И какво сега? Значи ли това, че няма да пеем? — измрънка Декланос.
— Махайте се оттук! Всички! — изхриптя им през рамо Клеандър. — Махайте се! Изчезвайте! Баща ми ще ме убие, мамицата му!
— Кой е този? — сопна се Марцел.
— Не знаеш! Не ти трябва да знаеш! Това изобщо не е ставало! Вървете си по домовете, кой където види, иначе сме мъртви! О, Джад!
— Какво, да му…
— Махайте се!
На един прозорец горе се появи светлина. Някой започна да вика за стражата — женски глас. Побягнаха. Слава на Джад, момчето все пак имаше мозък в главата и не беше безнадеждно пияно. Бързо беше покрило лицето на Скорций, след като погледите им за миг се сплетоха в тъмното. Никой от другите не разбра кого са нападнали — сигурен бе в това.
Тъй че все още имаше шанс да се измъкне.
Стига да оживееше. Ножът го беше пробол в левия хълбок и бе раздрал нагоре, а и ритникът от същата страна сигурно му беше счупил поне две-три ребра. Имал беше и преди такива счупвания. Познато му беше усещането.
Много неприятно усещане. Меко казано, много е трудно да дишаш. Стискаше се за хълбока, а кръвта изтичаше между пръстите му. Момчето с ножа беше много ловко.